Чест

— Нали нямаш нищо против да изляза за час, Рита?

Рита й беше не само шеф, но и добра приятелка. Висока чернокожа жена с огромен бюст и нащърбени зъби, най-пищната афроприческа в града и усмивка, слънчева като лятното небе, която Пембе обичаше да слуша, докато разказва за страната, от която е дошла — Ямайка. Името беше хрупкаво като печено кашу. Рита я наричаше Пинк16 и покрай нея, така правеха и клиентите.

— Върви, Пинк, върви, скъпа — рече Рита. — Аз ще се погрижа за библиотекарката. Обзалагам се, че иска да ми разкаже за почивката си в Италия.

Пембе излезе от салона, беше й и леко, и тежко в същото време. Леко, защото разполагаше с цял час само за себе си. Тежко, защото напоследък нещата не вървяха добре. Есма вечно се цупеше, стиснала книга в ръка — изживяваше поредната си фаза. Искендер беше още по-зле. Закъсняваше всяка вечер и Пембе се притесняваше, че се е събрал с неподходящи приятели, а колкото до съпруга й… тя не искаше да знае в какво се е забъркал този път, та се губи по цели седмици, а когато се прибере, носи със себе си миризмите на друга жена.

Адем беше тъжен човек. Често говореше за детството си, повтаряше отново и отново отчаяните си спомени и все не успяваше да се отърси от тях. Беше като закуските, за които знаеш, че са вредни, а продължавах да се тъпчеш с тях, нищо че вече си заситен. Без да иска, почти без да го осъзнава, Адем започваше да говори за миналото. Колкото до Пембе, тя се уповаваше на това, че времето и молитвите й ще поставят всичко на мястото му, и живееше, без нито за миг да недоволства, с убеждението, че всичко е за добро — или някой ден ще се окаже, че е било за добро. За нея бъдещето беше земя на обещанията. Тя още не беше ходила там, но вярваше, че ще е светло и красиво. Беше място с неизчерпаеми възможности, мозайка с местещи се плочки, които ту са безупречно подредени, ту се разбъркват леко, за да се пресъздават отново и отново.

За него миналото бе светилище. Надеждно, непоклатимо, непроменимо и най-вече устойчиво. То помагаше да разбереш откъде е започнало всичко, даваше усещането за ядро, за цялост и приемственост. Посещаваше го с отдаденост, редовно, не толкова защото изпитваше потребност, колкото от чувство на дълг; сякаш се подчиняваше на по-висша воля. Адем оставаше религиозно верен на миналото, Пембе бе изпълнена с вяра в бъдещето.

За разлика от мекото слънце сутринта, в ранния следобед на онзи ден беше излязъл вятър и се бе застудило. Пембе беше закопчала догоре сивото си палто, с което изглеждаше по-стара и странно приличаше на момиче от времето на войната, принудено да цепи всяко пени на две, всъщност тя наистина правеше точно това. Отби се набързо в „Теско“ и купи необходимите продукти. Тъкмо минаваше покрай хлебарницата на ъгъла, когато забеляза шоколадовите еклери на витрината. Не бяха големи, дебели и пълни с изкуствен крем, а малки и лъскави каквито ги обичаше.

Макар и рядко да се поддаваше на изкушението, Пембе се запъти право към магазина и влезе, а камбанките над вратата иззвънтяха весело. Вътре беше сладкарката, едра жена с крака, целите на варикозни вени, и вежди, толкова тънки, че почти не се виждаха, която си бъбреше разпалено със своя позната. През това време помощникът й обслужваше клиентите. Кльощав, най-много на двайсет години, с бръсната нула номер глава, с мънистени сини очи и пламнали бузи, издаващи свръхчувствителна кожа. Челото му беше пъпчасало, а по пръстите и ръцете му имаше най-различни татуировки, включително голяма свастика.