Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
В съзнанието ми изниква друг спомен. Помня деня, когато майка ми ме заведе на турска баня в Истанбул. Сигурно съм бил някъде на шест години. Парата, горещината, голите женски тела, бабата с увисналите гърди. Ужасен, тръгнах да излизам. Мама ме хвана, разтърси ме.
— Къде отиваш?
— Тук не ми харесва.
— Я не ставай за смях. Не току-така те наричам Султане — отвърна тя. — Дръж се като султан, иначе ще те наричам палячо.
Пространство. Трябва ми повече пространство, което да ме дели от спомена за нея. Той ме влудява.
Подсмихвам се още веднъж.
— Хайде, палячо! Писна ми да те чакам!
Следващите удари на Кефи са по-силни, по-насочени. Не е набит, но не е и някоя госпожица. Прилича ми на ловджийска хрътка: слаб, стегнат, без грамче тлъстини по тялото, но упорит и непреклонен.
Продължаваме дълго така. По някое време Кефи се увлича и ме фрасва по брадичката, но иначе удря все на едно място. Някъде зад мускула е апандиситът ми, заспал, свит като червей — ненужен орган. Не става за нищо, с тази малка подробност, че е пратил на онзи свят Худини.
След няколко минути металните врати в дъното на коридора и разтварят, лампите светват. Някой в съседната килия се кикоти, сякаш доволен от суматохата, и дотичват трима надзиратели. Нахълтват при нас — мислят, че се бием. Кефи ме прегръща, за да докаже, че случаят не е такъв. Ние сме добри приятели. Хили се гордо. Това е достатъчно. Самодоволното хилене. Както казах, никой тук не обича да му се хилят.
Още преди да сме се усетили, екват крясъци, ругатни и закани, блъскане — театър на властта, — и прекалено много светлина, ярка и ослепителна, насочена към нас. Ние с Кефи застиваме като хлебарки, хванати в кухнята през нощта.
— Толкова ли не разбирате? Не се бием — крещи колкото му глас държи Кефи.
— Какво тогава правите? — пита един от тях. — Да не танцувате?
Кефи ме поглежда, объркан за миг, сякаш пита: „Ами да, какво правим? Какво, да го вземат мътните, ни прихвана?“
На другата сутрин надзирателят Андрю Маклафлин идва, суетата му го следва като пале. Вече е свикнал с работата, но не и с мен. Прочел е рапорта от предната вечер и заявява, че сигурно сме били друсани, защото никой с ума си не би започнал такъв бой. Заповядва на подчинените си да обърнат всичко, но да намерят дрогата, и те се запретват да претърсват книгите, одеялата, снимките на децата на Кефи, тефтера ми, дори дюшеците.
Кефи дъвче отвътре устата си, за да не се усмихне. И двамата си мислим едно и също. Като по чудо сме чисти. Ако ни бяха претърсили преди няколко дни, щяха да намерят някои благинки. Но всичко вече е заминало. Няма за какво да се тревожим.
Точно когато решавам, че си тръгват, надзирателят Андрю спира. Държи нещо и пита:
— Какво е това?
Пощенска картинка с въртележка в лунапарк. Дървени кончета, колички, светлини в дъното. На картичката няма хора, има само червен балон, който отлита нанякъде, и намек за вятър.
— Не чувам! — казва Андрю.
Не отговаряме — нито Кефи, нито аз.
Андрю започва да чете, преправяйки гласа си в подигравателна имитация на женски глас:
„Скъпи братко… или вече не мога да те наричам така? Как тогава да те наричам? Аскандер? Искендер? Алекс? Султане? Убиецо? Помниш ли въртележката, на която мама ни заведе, след като пристигнахме в Лондон? Беше страхотно, нали? Юнус още не беше роден и един Бог знае къде беше татко. Само ти, мама и аз. Никога няма да ти простя това, което направи. Може да гниеш в затвора, може да гориш в Ада, но в моите очи нито кралицата, нито Божието наказание ще измият този грях. Няма да те защитя пред съда. Каквото и да говори чичо Тарик, ще свидетелствам срещу теб. Днес оплаквам двама души, които са мъртви за мен: Майка си, но и брат си…