Чест

— По земята няма друг животински вид, който да е толкова нагъл, жесток и ненаситен като човека — продължи Капитана. — Цялата капиталистическа икономика е изградена върху това, че имотните експлоатират целенасочено безимотните. Ти, аз малкият ни приятел тук и семейството му — всички ние сме от простолюдието! Солта на земята. Мръсните плебеи.

— Мама постоянно чисти у нас — каза Юнус — не се сети какво друго да възрази на последните думи.

Те пак се засмяха, но този път различно. Смехът им беше по-мек, нещо средно между съжаление и състрадание.

Въодушевен от собствената си правда, Капитана обаче не забеляза, че настроението на публиката се е променило.

— Събуди се за истината, малкият! — подкани той. — Хора като родителите ти са експлоатирани през цялото време, й да могат други да си пълнят джобовете.

Потискайки въздишката си, Юнус скочи на крака с леко залитане.

— Родителите ми не са експлоатирани и ние не сме мръсни. Брат ми е боксьор.

Каза го не само от гордост. Никога не беше смятал семейството си за бедно. Е, да, майка му понякога се оплакваше, че едвам свързват двата края. Но у дома никой не се наричаше „изпаднал в нужда“, „онеправдан“, „плебей“ или пък „безимотен“.

Този път не се засмя никой. Навън се свечери. Някъде, не много далеч, под слабата светлина на уличната лампа, Пембе чакаше на кухненския прозорец, притеснена до смърт за малкия си син, тялото й бе заметнато с плътно одеяло от тишина и самота, като фигурка в снежен глобус.

— Ей, не съм искал да те обидя — рече Капитана и се засмя, та следващите му думи да не прозвучат като упрек. — Сигурно си много малък.

В тях бе обобщено всичко, което Юнус ненавиждаше: неговата възраст, невъзможността да обича. Потиснат, той се отпусна на един от столовете.

— Не му обръщай внимание, миличък — прошепна Тобико — Става късно. Сигурно трябва да си ходиш.

— Така е, по-добре да тръгвам — съгласи се свъсен Юнус, стомахът му отново се бунтуваше.

— Лека нощ, момчето ми.

Той им махна за „довиждане“, но не долепи до сърцето си дясна ръка, както го бяха учили баща му и чичо му, а вдигна показалеца и средния си пръст във V, знака на победата, както правеха скуотърите. Ала още на първата крачка стаята започна да се върти. Светлините помръкнаха и Юнус се плъзна в някакво друго пространство. Без предупреждение и пред очите на всички присъстващи момчето повърна не на пода, а върху роклята, която любимата му жена беше облякла за рождения си ден.

— О, не — простена той, преди да затвори очи, осъзнал, че сега вече тя никога няма да го обикне.

Онази вечер пънкарите отнесоха Юнус до дома му. Натиснаха звънеца и избягаха, секунди преди сломената Пембе да отвори и да намери сина си, похъркваш, щастливо пред прага.