Пророчеството на сестрите

— Ти чувстваш ли се като Портата? Изобщо чувстваш ли нещо?… — обръща се към мене тя.

Лицето ми пламва и аз се радвам, че тя не ме вижда добре в тъмната карета, иначе би взела изчервяването ми като доказателство за моята вина.

— Честно казано, през по-голямата част от времето се чувствам самата себе си, макар че съм доста объркана и несигурна.

Ала Соня е научена да се вслушва в нюансите, така че не подминава без внимание думите ми.

— През по-голямата част от времето ли? — повтаря кротко тя.

— Има мигове… те не са толкова много, в които усещам, че нещо… ме дърпа. О! Толкова е трудно за обяснение! Не че съм на ръба да извърша нещо ужасно, а само… понякога просто усещам връзката си с медальона. Неговият зов. Иска ми се да го нося. Ще ми се да потъна в сън и да пътувам. А после…

— А после какво?

— После бързо се осъзнавам и си казвам, че задачата ми е да се съпротивлявам на това си желание.

— И сега ли си го казваш? Сега, когато знаеш, че не си задължена да го правиш? Че не си Бранителката, а Портата?

— Повече от преди — изричам аз и убедеността ми ме успокоява.

Тя кима с глава и се заглежда през прозореца на каретата, за да не продума до края на пътуването ни.

Пристигаме пред къщата на госпожа Милбърн, аз излизам от каретата и заставам до Соня на тротоара, докато Едмънд нетърпеливо потропва с крака, неспокоен поради продължителността на непозволената ни разходка. Хората, които се стичат покрай нас, ми се струват зловещи, дори опасни и в ушите ми звучат думите на мадам Берие: „Звярът и неговата Армия могат да приемат каквато си поискат форма… на обикновен човек, на демон, животно, дори на най-обикновена сянка.“ Навярно в нашия свят са навлезли хиляди Души през предишните Порти. Биха могли да са навсякъде. Навсякъде. И всички очакват един-единствен миг на слабост от моя страна.

Соня взема ръцете ми в своите.

— Има сериозна причина да изберат тъкмо теб за ролята на Ангела, Лия. Ако по силата на пророчеството ти си способна да вземеш подобно решение, защо пък аз да го оспорвам? — усмихва се чистосърдечно тя. — Трябва да действаме заедно. Това е най-добрият начин да открием отговорите, които търсим. Луиса ще трябва да реши сама за себе си, но аз съм с теб.

— Благодаря ти, Соня. Няма да те разочаровам. Обещавам.

Отивам до нея и я прегръщам, преизпълнена с благодарност заради приятелството й.

Тя потръпва, обвива ръце около раменете си, сякаш усетила приближаването на студената нощ.

Мисля си за децата, за онези, които татко е докарал от Англия и Италия, както и за останалите, които все още не съм открила.

— О! Има толкова много неща, които трябва да обсъдим! А нямаме време! При положение че Луиса е в „Уиклиф“, ти живееш тук с госпожа Милбърн, а аз съм в Бърчууд, времето ни е твърде кратко и като стигнем…