Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
„СТАНИ“ — крещеше съзнанието ѝ.
Още един остър звук и още една стрела, по-ниско този път, която проби стената и се заби в кожите на педя от крака ѝ.
„Стани! Ако останеш тук, ще умреш!“
Ножът все така бе в отпуснатата ѝ ръка, капка кръв се откъсна от дръжката му и падна върху кожата ѝ. Беше топла и точно това стресна Лирна достатъчно, за да я извади от ступора. Тя стисна окървавения нож, надигна се и излезе в мрака навън.
Солис бе вдигнал окървавения си меч. Стрела изсъска над главата му, но той успя да се наведе навреме. Другите двама братя от ордена, Хервил и Иверн, бяха заели позиции пред и зад палатката с лъкове в ръце. В мрака от другата страна на огъня се водеше невидима битка, чуваха се крясъци и трясък, но нищо не подсказваше накъде се накланят везните.
— Наведете се, ваше височество! — ревна Солис и брат Хервил посегна, сграбчи я за ръката и я дръпна на колене.
— Ще прощавате, ваше височество — каза с широка усмивка той. Беше ветеран, огънят обагряше в червено изсечените му черти.
— Колко са? — попита тя.
— Трудно е да се каже. Вече убихме десетина, може и повече да бяха. Онази лонакска кучка ни прееба. — Ухили се отново. — Ще прощавате просташкия ми език, ваше височество.
— Лонакската кучка току-що ми спаси живота — уведоми го Лирна. — Косъм да не е паднал от главата ѝ, ясно?
Силен крясък привлече погледа ѝ на юг. Трима лонаки връхлетяха с викове в кръга светлина, размахали тояги и брадви. Брат Хервил стреля два пъти, в толкова бърза последователност, че Лирна не различи отделните движения, и двама от лонаките паднаха. Солис обезвреди третия с един удар на меча, комбинация от париране и рипост, слети в плавна дъга от стомана. Мъжът политна назад с прерязано гърло, а Хервил заби стрела в гърдите му за всеки случай.
— Тринайсет — каза през смях. — От години не съм имал толкова плодотворна нощ.
Нещо изсъска в мрака вляво, брат Хервил се хвърли върху Лирна и я повали на земята, тежестта му ѝ изкара въздуха, но въпреки паниката Лирна усети как тялото му потрепна, чу и гаден примляскващ звук. Опита се да го избута, за да си поеме въздух, а после усети нещо топло да попива в долната ѝ риза. Лицето на Хервил беше само на педя от нея, чертите му — отпуснати, очите — невиждащи под притворените клепачи. Тя измъкна ръка, докосна грубото му лице и усети как топлината се отцежда от него. „Благодаря ти, брат Хервил.“
— Ваше височество! — Солис издърпа тялото на Хервил, изправи я и зяпна стреснато кръвта, напоила предницата на ризата ѝ. — Ранена ли сте?
Тя поклати глава.
— Къде е лорд-маршалът?
— Сражава се, предполагам. — Обърна глава да огледа мрака, свел върха на меча си към земята. Песента на битката утихваше, виковете и трясъкът на оръжия замлъкнаха и скоро само неуморният северен вятър нарушаваше тишината.
— Отидоха ли си? — попита шепнешком Лирна. — Победихме ли?
Нещо изскочи от мрака отвъд светлия кръг на огъня, нещо светло, бързо и гъвкаво, мушна се под меча на Солис, избегна стрелата на брат Иверн и се метна към Лирна с вдигната бойна брадва. Поредният шок се стовари отгоре ѝ с такава сила, че сякаш времето се забави — Лирна стоеше като вкаменена и попиваше с поглед образа на нападателя до най-малката подробност. Момиче на не повече от шестнайсет, гърдите му стегнати в широка превръзка от вълча кожа, ръка с изящно очертани мускули се спуска надолу да забие брадвата в главата ѝ, а лицето… Лицето не беше разкривено в пристъп на гняв, беше по кукленски хубаво и излъчваше чиста радост.
Лирна политна назад, а ножът в ръката ѝ се вдигна напред и нагоре, воден само от инстинкта. Удари се в нещо и се изплъзна от ръката ѝ. Лонакската девойка залитна, завъртя се и се строполи на земята. Погледът ѝ се спря на Лирна, червена линия разсичаше лицето ѝ от челото до брадичката. „Очите ѝ са толкова сини“ — помисли Лирна.
Солис замахна с такава сила, че мечът като нищо можеше да разсече девойката до кръста, но се удари единствено в твърдата земя. Момичето бе успяло да се превърти и да се изправи и сега стоеше с лице към него, стиснало брадвата си за битка.
— Кирал! — Давока се появи тичешком от мрака и прескочи огъня, стиснала окървавеното си копие.
Лонакското момиче погледна Лирна, сините му очи грееха радостно, кръв капеше от новия му белег, зъбите му бяха оголени в свирепа усмивка. А после просто изчезна, стопи се в мрака като духната свещ.
— Кирал! — изкрещя след момичето Давока и спря на границата на светлия кръг. — Убех вехла, акора! — „Моля те, сестро, върни се.“