Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Денят е хубав, нали — отбелязва баба, след което се обляга на стола и търка кокалчетата на пръстите си.
Кимам и отвръщам:
— Да, но е малко ветровито. Мама е долу, сади цветя и всичко хвърчи по нея.
— Съвсем в стила на Лусил — казва баба. — Знаеш ли, дете, бих искала да се поразходя.
— И аз тъкмо си мислех същото — отговарям.
Баба се усмихва, протяга ръце и аз я издърпвам леко от креслото. Нося палтата и завързвам върху косата на баба шал, за да не я разроши вятърът. После слизаме бавно по стълбите. Заставаме на алеята отвън и аз се обръщам към баба:
— Къде искаш да отидем? — питам я.
— Хайде да се разходим до овощната градина — предлага тя.
— Доста далече е. О, мама ни маха, махни й и ти.
Махаме с ръка на мама, която сега е чак при шадравана. С нея е и градинарят ни Питър. Той й говори нещо, но спира и ни гледа, изчаква да отминем, за да си продължи спора с мама — вероятно за нарцисите и божурите. Питър обича да спори с мама, но накрая тя винаги налага своето.
— До овощната градина, бабо, има почти километър и половина.
— Добре съм с краката, Клер.
— Ами да отидем тогава до градината. — Хващам я за ръката и тръгваме. Щом излизаме при Ливадата, питам: — Сянка или слънце?
А тя ми отговаря:
— О, слънце, разбира се.
Тръгваме по пътеката, която прекосява Ливадата и води към поляната. Докато вървим, аз описвам какво става наоколо:
— Минаваме покрай мястото, където палим огън. Там има птици… о, политнаха!
— Гарги. Скорци. И гълъби — уточнява баба.
— Да… сега сме при портичката. Внимавай, пътеката е леко разкаляна. Виждам следи от куче, доста голямо, сигурно е Джоуи, псето на семейство Олингам. Всичко вече се зеленее красиво. Ето я и дивата роза.
— Колко висока е Ливадата? — пита баба.
— Само педя — педя и половина. Съвсем бледозелена е. Ето ги малките дъбчета.
Баба се извръща усмихната към мен.
— Хайде да отидем и да ги поздравим.
Отвеждам я при дъбовете, които растат само на няколко крачки от пътеката. Дядо ги е посадил през четирийсетте години в памет на вуйчо Теди, брата на баба, който е загинал през Втората световна война. Дъбовете не са много големи, високи са към четири-пет метра. Баба слага ръка върху средния и казва:
— Здравей.
Не е ясно кого поздравява, дървото или брат си.
Продължаваме нататък. Докато изкачваме хълма, виждам отпред Ливадата и Хенри, който стои на поляната. Спирам.
— Какво има? — сепва се баба.
— А, нищо — отвръщам аз.
Водя я нататък по пътеката.
— Какво виждаш? — пита ме тя.
— Над гората кръжи ястреб — уточнявам.
— Колко е часът?
Поглеждам си часовника.
— Наближава дванайсет.
Излизаме на поляната. Хенри стои почти без да се помръдва. Усмихва ми се. Изглежда уморен. Косата му е прошарена. Облечен е в черното яке и се откроява като черно петно на фона на ярката Ливада.
— Къде е камъкът? — пита баба. — Искам да седна.
Отвеждам я и й помагам да се настани. Тя се извръща по посока на Хенри и се вцепенява.
— Кой е там? — пита припряно.
— Няма никой — лъжа аз.
— Там има мъж — кима баба към Хенри.
Той ме поглежда така, сякаш подканя: „Хайде, кажи й.“ В гората лае куче. Аз се колебая.
— Клер — казва баба.
От гласа й разбирам, че е уплашена.
— Запознай ни — проронва Хенри.
Баба е застинала и чака. Прегръщам я през раменете.
— Не се притеснявай, бабо — успокоявам я. — Това е моят приятел Хенри. Разказвала съм ти за него. — Хенри идва при нас и протяга ръка. Слагам дланта на баба в неговата. — Елизабет Миграм — представям я.
— Значи ти си онзи — казва баба.
— Да — потвърждава Хенри и неговото „да“ прониква като благ мехлем в ушите ми.
— Може ли? — пита баба и показва с ръце Хенри.
— Да седна ли до вас?
Хенри се разполага до нея. Насочвам ръката на баба към лицето му. Той ме гледа, докато баба го пипа по лицето.