Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Значи си обличаше нощницата. Какво се случи след това?
— Той се появи на прага на стаята ми.
— Майкъл?
— Не… Странника. Просто се появи там. Без предупреждение. Носеше чорапогащник на главата си, точно както и преди. — Сара започва да дъвче долната си устна при спомена. — Държеше нож в ръката си. Беше щастлив, усмихваше се. Поздрави ме, държеше се весело и нормално и тогава… ми каза, че има подарък за мен. — Момичето млъква за миг. — Точните му думи бяха: „Едно време един мъж заслужавал да умре. Той бил поет аматьор, но имал талант. Редял красиви думи, но в него живеел мрак. Един ден отидох при този мъж, отидох при него, опрях пистолет в главата на жена му и му казах да й напише поема. Казах му, че тя ще е последното нещо, което ще чуе, преди да й пръсна мозъка. Той изпълни заповедта ми и аз ги убих, да се слави името Божие. След като го сторих, извадих вътрешностите им, за да могат всички да видят мрака вътре в него“.
Съобщението — мисля си. — Изкормва ги, за да видим кои са в действителност.
Отбелязвам също и религиозната препратка. Фанатизмът при серийните убийци почти винаги е признак за лудост.
Но не и в този случай. Вярата му не е породена от желанието му за отмъщение. Тя е нещо, с което е израснал.
— Той даде ли ти тази поема? — питам аз. — Това ли беше подаръкът?
— Даде ми копие, да. Каза, че го е препечатал за мен. Прибрах листа в джоба на нощницата си, след като ме накара да я прочета. — Сара кима към масата до болничното й легло. — В чекмеджето е. Давай. Той беше прав, наистина е много хубава, предвид обстоятелствата.
Пресягам се и отварям чекмеджето. Вътре има сгънат лист бяла хартия. Разгъвам го и зачитам:
Не съм сериозен читател на поезия и не съм квалифицирана да оценя написаното. Харесва ми простотата на произведението и се чудя в кой момент е била написана.
— Истина е, да знаеш — казва ми Сара.
Поглеждам я.
— Кое е истина?
— Ако той казва, че се е случило по този начин… значи наистина се е случило по този начин. — Тя затваря очи. — Странника ми обясни, че мастилото на оригиналната поема е размазано, защото поетът плакал, докато я пишел. Също така кръвта на жена му била върху нея. „Красиви капчици като връхчета на иглички — каза ми той, — защото кръвта полетя от главата й, когато я застрелях.“
— Продължавай — окуражих я. — Какво се случи след това?
Сара се извръща и отговаря с вял глас:
— Попита ме дали съм харесала поемата. Изглеждаше искрено заинтересован. Не му отговорих. Явно нямаше нищо против. „Хубаво е да те видя отново — каза ми, — болката ти е по-красива от всякога.“
— Сара… доколко точна е паметта ти относно начина, по който говори той, и нещата, които казва? Не се обиждай от въпроса ми.
— Имам дарба за гласовете и онова, което хората казват. Не е фотографска памет или нещо подобно. Не помня всичко дума по дума, но съм доста добра. А и наистина много внимавах, докато ми говореше. Обърнах сериозно внимание на начина му на говорене. На нещата, които правеше.
— Това е много добре, ще ни помогне — окуражавам я отново. — Колко е висок?
— Около метър и осемдесет и пет.
— Бял или черен?
— Бял и добре избръснат.
— Едър мъж ли е? Имам предвид дали е слаб или дебел? Мускулест или кльощав?
— Не е дебел, но не е и кльощав. Много е силен. Има перфектно тяло. Перфектно. Няма нито един недостатък по него. Сигурно тренира като луд. Добре сложен е, без да е напомпан.
Чувам химикала на Бари, който отново започва своя поход върху бележника.
— Продължавай — насърчавам я аз. — Какво се случи след това?
— „Почти приключих със скулптурата ти, Сара — каза ми той. — Десет дълги години на възходи, падения, обрати, завои и страдание. Наблюдавах те как се огъваш и пречупваш. Интересно е, нали? Колко пъти едно човешко същество може да бъде сломено и да продължи напред? Не си същото малко момиченце, което беше, когато започнахме това пътуване, нали? Мога да видя пукнатините, местата, които е трябвало да залепиш.“ — Сара се помества неспокойно в леглото. — Не ми каза точно това, ясно? Не е дума по дума, но в основи това имаше предвид и така звучеше.