Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Парфюмеристът
Името му е Клод Левит, но всички му викат Дебелия Клод. От десетина години държи парфюмериен магазин на улица „Воборел“: неблагодарен бизнес, който процъфтява само в сезона, през който в града се соли треска и се вмирисват дори и камъните.
Но ето че са се появили нови възможности, а Дебелия Клод не е човек, който ще пропилее шанса си. Плаща на селяните около Канкал да колят зайци и агнета, тъпче месото в куфари, тича на влака и го продава в столицата. Лесни пари: има моменти, в които печели по петстотин франка седмично. Търсене и предлагане. Има и спънки, разбира се: случва се някой чиновник да му препречи пътя с цел да клъвне от доходите му. Само че Клод има пъргав ум и умее да лавира сред подводните камъни на бизнеса.
В момента пуфти от жега; ручеи пот се стичат по тила и хълбоците му. Сен Мало е кипящ котел; въпреки че е вече октомври и от морето трябва да лъхат студени повеи, гонейки есенните листа из улиците. Но вятърът е дошъл и си е заминал. Като че ли е разочарован от случващото се.
Цял следобед Клод клечи насред магазина си, щръкнал над стотиците розови, тъмночервени и бебешко сини шишенца с цветни, ориенталски и бретонски аромати във витрината, но никой не влиза; само въртящият се електрически вентилатор лъха в лицето му ту отляво, ту отдясно, а той нито чете, нито мърда, само от време на време се пресяга, взима шепа бисквити от ламаринената кутия под столчето и ги тика в устата си.
Към четири часа по улица „Воборел“ преминава малка компания от немски окупатори. Слаби, с розови лица и честни изражения; очите им са сериозни, а пушките се поклащат на раменете им с дулата надолу, като кларинети. Шегуват се помежду си и имат вид на заможни хора.
Клод знае, че трябва да се отвращава, но той се възхищава — на тяхната компетентност и маниери, на красивото съвършенство на движенията им. Винаги имат вид на хора, които знаят къде отиват; без да се колебаят, че тяхната цел е правилна. Това в собствената му страна винаги е липсвало. Войниците свиват по улица „Сен Филип“ и изчезват от погледа му. Пръстите на Клод разсеяно чертаят овали по стъклото на витрината. На горния етаж съпругата му чисти с прахосмукачка; чува я как снове из стаите. Почти е заспал, когато зърва парижанина, живеещ през три врати, да излиза от къщата на Етиен Льоблан. Мъж с тънък като клюн нос, който виси пред пощата, дялкайки малки дървени кубчета.
Парижанинът тръгва в посока, противоположна на немците, като върви сякаш по въже — стъпвайки с петата на предния си крак пред пръстите на задния. Стига края на улицата, записва си нещо в един бележник, обръща се на сто и осемдесет градуса и тръгва обратно. В другия край на улицата се спира пак, взира се в къщата на семейство Рибо и отново си драсва нещо. Гледа нагоре, гледа надолу. Мери. Хапейки гумичката на молива.
Дебелия Клод отива до витрината. Кой знае, може това да е следващият му шанс. Ценна информация за окупационните власти: пришълец, който мери с крачки улиците и скицира сградите. Ще искат да знаят: как изглежда, кой му е позволил, кой му плаща…
Браво. Отлично попадение.
Време за щрауси
Те така и не се връщат в Париж. Тя още не е излизала. Брои дните прекарани в къщата на чичо й. Сто и двайсет. Сто двайсет и един. Мисли а предавателя на тавана, изпратил гласа на дядо й — „Да вземем един въглен, тлеещ в печката…“ — на далечно плаване; както Дарвин е плавал от Плимът до Кабо Верде… до Патагония… Фолкландските острови… над вълните, през границите.
— Значи ли, че като завършиш макета — пита баща си тя, — ще мога да се разхождам по улиците?
Шкурката продължава да стърже по дървесината.
Историите, които гостенките на мадам Манек донасят в кухнята, са непонятни и ужасяващи. Братовчеди от Париж, които не са се обаждали от десетилетия, пишат писма и молят за шунка, петли и кокошки. Зъболекарят продава вино по пощата. Парфюмеристът коли агнета, мъкне ги с куфари до Париж и ги пласира на цената на златото.
В Сен Мало глобяват за заключване на врата, за отглеждане на гълъби, за запасяване с месо. Трюфелите изчезват. Изчезва шампанското. Никой не се споглежда с никого. Никой не спира да си побъбри с някого. Няма плаж, няма песни, няма разхождащи се по крепостните стени влюбени: неписаните правила на военното присъствие. Откъм Атлантическия океан веят ледени ветрове, Етиен се е барикадирал в някогашната стая на брат си, а Мари-Лор стоически понася бавния дъжд на часовете, като опипва черупки в кабинета му на долния етаж и ги сортира по големина, вид и форма, и често ги пренарежда, за да е сигурна, че всяка е точно на мястото си.