Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
- Горе главите! - провикна се един глас. Това винаги беше едно от нещата, които Лус най-малко обичаше да чува. Всички възможни видове спортна екипировка имаха странен начин да налитат право в нея. Тя трепна, когато вдигна поглед право към слънцето. Не можеше да види нищо и дори нямаше време да си покрие лицето, преди да почувства как нещо се блъсна право в челото й и да чуе силно дум в ушите си. Оу.
Футболната топка на Роланд.
- Това си го биваше! - провикна се Роланд, когато топката се върна плавно точно при него. Сякаш Лус беше възнамерявала да направи това. Тя разтърка челото си и направи няколко несигурни крачки.
Нечия ръка около китката й. Искрица топлина, която я накара да ахне. Когато погледна надолу, видя мургави пръсти, обвили ръката й; после вдигна поглед и се взря в дълбоките сиви очи на Даниел.
- Добре ли си? - попита той.
Когато тя кимна, той повдигна вежда:
- Ако си искала да играеш футбол, можеше да кажеш - отбеляза той. - Щях с радост да ти обясня някои от тънкостите на играта, като например как повечето хора използват не толкова деликатни части от телата си, за да подадат.
Той пусна китката й, и Лус си помисли, че протяга ръка към нея, за да погали бузата, която я болеше. За секунда стоеше там, затаила дъх. После гърдите й рязко се повдигнаха и спуснаха, когато Даниел направи бързо движение с ръка назад, за да отметне собствената си коса от очите.
Именно тогава Лус осъзна, че Даниел я взема на подбив.
И защо не? Вероятно на бузата й имаше отпечатък с форма на футболна топка.
Моли и Габ - а сега и Даниел - още зяпаха, със скръстени на гърдите ръце.
- Май гаджето ти почва да ревнува? - каза Лус, като посочи към двойката.
- Коя по-точно? - попита той.
- Не си бях дала сметка, че и двете са ти гаджета.
- Нито една от тях не ми е гадже - каза той простичко. -Нямам гадже. Искам да кажа, ти за коя си помисли, че ми е гадже?
Лус беше зашеметена. Ами целият този проведен шепнеш-ком разговор с Габ? Ами начинът, по който и двете момичета ги гледаха точно сега? Лъжеше ли Даниел?
Той я гледаше странно:
- Може би си си ударила главата по-силно, отколкото мислех - каза той. - Хайде, да се поразходим, да глътнеш малко въздух.
Лус се опита да открие злобната шега в последното предложение на Даниел. Да не искаше да каже, че тя е някаква вятърничава глупачка, която има нужда от повече въздух? Не, това дори не звучеше смислено. Тя хвърли поглед към него. Как можеше да изглежда толкова очевидно искрен? И то тъкмо когато беше така свикнала с отблъскването в стил „Григори“.
- Къде? - попита предпазливо Лус. Защото щеше да е твърде лесно точно сега да се почувства радостна от факта, че Даниел няма гадже, от това, че той иска да отиде някъде с нея. Трябваше да има някаква уловка.
. Даниел просто присви очи към момичетата от другата страна на игрището.
- Някъде, където няма да ни наблюдават.
Лус беше казала на Пен, че ще я чака на трибуните, но по-късно щеше да има време да обясни, а, разбира се, Пен щеше да разбере. Лус остави Даниел да я преведе покрай изучаващите погледи на момичетата и няколкото полуизсъхнали праско-вени дръвчета, покрай задния край на старата църква, превърната в гимнастически салон. Приближаваха към гора от величествено извити вечнозелени дъбове, за която Лус не бе и предполагала, че е закътана там. Даниел погледна назад, за да се увери, че тя не изостава. Тя се усмихна, сякаш да го следва не бе кой знае какво, но докато си проправяше път сред възлестите стари корени, не можеше да не мисли за сенките.
Сега навлизаше в гъстата гора: от време на време отгоре малък сноп слънчева светлина пронизваше тъмнината под гъстия листак. Воня на гъста, влажна тиня изпълваше въздуха, и Лус изведнъж разбра, че наблизо има вода.
Ако беше от хората, които имаха обичай да се молят, точно в този миг щеше да се помоли сенките да не се приближават, само за това късче време, което имаше с Даниел, за да не я види той колко луда ставаше понякога. Но Лус никога не се беше молила. Не знаеше как. Вместо това просто кръстоса пръсти.
- Гората се разтваря ето тук - каза Даниел. Бяха стигнали до едно сечище и Лус ахна в почуда.
Нещо се беше променило, докато тя и Даниел бяха вървели през гората, нещо повече, не само разстоянието от боядисаното в слузест цвят училище „Меч и Кръст“. Защото когато излязоха от дърветата и застанаха на високата червена скала, усещането бе, сякаш стояха в средата на пощенска картичка, от онези, които се въртяха около метална поставка в дрогериите в малките градчета, с изображения на един идиличен Юг, който не съществуваше вече. Всеки цвят, върху който спираше погледът на Лус, - от кристално синьото езеро точно под тях, до гъстата изумруденозелена гора, която го заобикаляше - беше бляскав, по-ярък, отколкото й се беше струвал само миг преди това. Две чайки се рееха в ясното небе отгоре. Когато се повдигна на пръсти, видя началото на жълтеникавокафяв солен залеж, за който знаеше, че отстъпва място на бялата пяна на океана някъде на невидимия хоризонт.