Призрачна музика

— Но това е далеч — каза изненадано момичето. — Няма ли нещо по-наблизо?

— Има и по-близо, но трябва да отида там. Днес е годишнината от смъртта на един човек, на когото бях много задължен, и искам да сложа цветя на гроба му. А пък ресторантът е точно до гробището.

— Ааа — проточи разочаровано Галя. — Добре де, хайде да вървим.

През целия път до гробището Селуянов се благославяше наум, че има необяснимия навик да събира всевъзможна информация „за всеки случай, току-виж потрябвала“. По време на погребението на Елена Дударева той внимателно огледа гробовете наоколо и се постара да запомни имената и датите на тях, тъй като от опит много добре знаеше, че това понякога е много полезно и често помага да завържеш нужните, но на пръв поглед съвсем естествени запознанства.

Николай купи цветя от бабичката, която продаваше пред входа на гробището, и поведе уверено Галя по пътечката между гробовете. Той имаше прекрасна топографска памет и изобщо не знаеше какво означава да „забравиш пътя“ или да се „изгубиш“. Намери бързо пресния гроб на Дударева, покрит с камара венци с бързо повехнали от жегата цветя, и мина покрай него, за да стигне до гроба, който му трябваше. Много добре си спомняше, че погребаха Дударева до човек, на чийто паметник беше изсечен надписът: „Фьодор Инокентевич Кошельов, 19.02.1929-10.06.1992“. Това означаваше, че този човек бе умрял преди шест години на днешния ден — 10 юни. Николай сложи цветята и запази минута мълчание.

— Я виж, скоро са погребали някого тук. — Той се направи, че едва сега забелязва гроба на Дударева. — А пък аз си мислех, че в тази част вече не погребват никого, защото няма място. Спомням си, че още преди шест години, когато Фьодор Инокентевич почина, едва му намерихме място тук, използвахме всичките си връзки. Още тогава вече не разрешаваха да се погребва тук. Само че я виж, още някой е успял да се уреди. Сигурно е някакъв финансов бос от новобогаташите.

Той се наведе над гроба, уж за да прочете надписа.

— Елена Петровна Дударева… Виж ти, съвсем млада е, само на трийсет и шест години.

Галя стоеше до него пребледняла и с потреперващи устни.

— Разстрои ли се? — попита я Селуянов. — Да не би да се плашиш, когато умират млади жени?

— Не става дума за това — отвърна рязко момичето. — Да се махаме оттук. Не мога да понасям гробища.

— Добре, хайде да вървим — съгласи се сговорчиво Николай.

Той поведе бавно Галя към изхода, но не по същия път, по който стигнаха до гроба, а по друг — по-дълъг, надявайки се, че тя няма да си спомни маршрута.

— Представяш ли си какво му е на мъжа на тази Дударева, ако е имала такъв — продължи той, сякаш нищо не се е случило. — Сигурно е някъде на нейната възраст, млад човек е, а пък е останал сам с дете или пък с няколко деца. Как ли ще я кара отсега нататък?

— Престани да говориш за нея! — подхвърли ядосано Галя и се опита да ускори крачка.

Но не успяваше да върви по-бързо, защото не познаваше пътя и на всеки завой бе принудена да чака Николай, който изобщо не бързаше.