Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
Вратата отново се отвори и Артьом дори се изненада, когато в същия миг усети, че това е тя. Наистина беше Каменская.
— Измори ли се да ме чакаш?
— Малко. Как е Денис?
— Добре е. Състоянието му не е от най-тежките, винаги е така след операции на коремната кухина. Ако всичко е наред, утре ще го преместят в общото отделение. Но ти не бива да ходиш при него, докато не оздравееш напълно. Това е излишен риск.
— Аз съм здрав… — подхвана Артьом, но Каменская го прекъсна:
— Хайде да излезем навън, там ще намерим къде да си поговорим.
Около болницата нямаше истински парк, а само някакво подобие на градинка, из която се разхождаха или просто седяха на чист въздух болните, които можеха да се движат. В момента се извършваше сутрешната визитация, всички пациенти бяха в стаите си и те успяха веднага да си намерят свободна пейка.
Каменская извади уокмена и касетите от чантата си.
— Искам да чуеш това. Тук има три варианта на „Шотландска симфония“.
Артьом си сложи слушалките. Веднага отхвърли записа на първата касета, а във втората се заслуша малко по-дълго. Разбира се, това беше той — същият онзи запис, който се разнасяше от слушалките на непознатия в онази неделна сутрин. Понечи да каже това на Каменская, но реши да почака и да изслуша записа докрай. Музиката така го омагьосваше със суровата си хладина, че чак го побиваха тръпки. Той бе слушал тази симфония много пъти, но тогава музиката на Менделсон не звучеше както сега. Пред очите му се извисяваха скалисти планини и дълбоки езера, пълни с ледена вода, в тях се отразяваше тежкото оловно небе, по което се събираха буреносни облаци, духаше вятър, а поривите му ставаха все по-силни и по-силни, докато не се превърнаха в ураган, който прекършваше дърветата, помиташе всичко по пътя си и обливаше отломките с проливен студен дъжд… А сетне всичко свърши, вятърът стихна, дъждът спря, но слънцето тъй и не се появи.
— Това е — каза той и свали слушалките.
— Добре. — Каменская прибра касетата в чантата си. — А сега чуй това. Тук е записът на Денис с човека, който го рани. Искам да се опиташ да си спомниш дали не си разговарял с него, когато е слушал онази музика.
Не, Артьом не беше чувал този глас и можеше да се закълне, че е така. Човекът, който седеше на пейката, говореше по съвсем друг начин и тембърът му беше друг, интонацията му — също.
— Не — завъртя глава Артьом и свали слушалките, — не е той.
— Добре — повтори Каменская и младежът не разбра какво добро имаше в това, че човекът не е същият.
— А защо е искал да убие Денис?
— Не зная. Може би наистина му се е сторило, че приятелят ти е искал да вземе диска, без да му плати.
— Че може ли да се убива човек за такова нещо? — изуми се Артьом. — Това са само някакви си петдесет рубли…
— Днес убиват и за по-малко. А сега ми разкажи колкото се може по-подробно, дума по дума и стъпка по стъпка, за какво си говорихте вчера с Денис.
Артьом започна да разказва, стараейки се да не пропуска нищо. Не виждаше добре лицето на Каменская, но усещаше аромата на парфюма й и искаше да го запомни задълго. Нима наистина тя беше на възрастта на неговите родители? Сигурно имаше и деца, които бяха на неговата възраст. С какво ли се занимаваха, какви ли бяха по характер? Ами ако имаше дъщеря и ако тази дъщеря имаше същия глас?
Мислите му течаха паралелно, част от съзнанието на Артьом следеше подробностите от собствения му разказ, а другата част мислеше за жената, която седеше до него, за парфюма й и за гласа й. Той отдавна вече се бе научил да мисли за няколко неща едновременно, без да губи нишката на размислите си, без да се разсейва и без да се обърква.
— За какво мислиш? — попита го най-неочаквано Каменская.
Артьом потръпна и усети, че бузите му пламнаха. Наистина ли му личеше толкова много?
— Наистина ли ми личи толкова много? — каза той на глас, преди да успее да прехапе езика си.
— Личи ти. Очите ти са някъде… на друго място. Уж разговаряш с мен, а мислиш за нещо друго. Така ли е?
— Така е — усмихна се той. — А вие имате ли деца?
— Не.
— Значи не сте омъжена?
— Омъжена съм. Защо питаш?
— Просто ми е интересно. Помислих, че ако имате дъщеря, тя задължително би трябвало да има същия глас като вашия. А как се казва парфюмът ви?
— Артьом, защо ми задаваш такива странни въпроси? С теб разговаряме за престъпника, който е нападнал Денис, а не за мен.