Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
— Нисто, нисто, моллия — заусмихва се китаецът.
— Влизай де.
С влизането си в бунгалото китаецът светкавично огледа масата, измъкна от стенното шкафче широки блюда, старателно и красиво подреди в тях плодовете, извади от хладилника голям кокосов орех, с един удар на ножа го продупчи, изля съдържанието в дълбоко канче, отвори бутилката вино и напълни само една чаша.
— А-а, приятел, така не става — възрази Слава, — я извади още една.
— Нисто, нисто — оголи в усмивка жълтите си зъби китаецът, но все пак извади още една чаша.
— Наздраве!
След втората пълна чаша, която Сюй изпи със същото удоволствие, както и първата, Грязнов се опита да завърже с него разговор, като му задаваше съвсем невинни въпроси, обаче в отговор чуваше само „нисто“ и „моллия“.
— Че това ли ти бил руският?! — промърмори си той под нос, изпи на един дъх кокосовото мляко и стана. — Хайде да се връщаме.
В къщата го посрещна Лянсан.
— Къде е Иван? — попита Грязнов.
Лян посочи телефона, допря едната си ръка до ухото, а с другата махна напред.
— Излязъл ли е?
— Излязъл… Да. Кола.
— Добре — замислено проговори Слава и отиде до телефона с намерението да се обади на Турецки, но се сети, че не знае номера на хотела, и взе да рови по джобовете си, търсейки хотелската визитна картичка.
Всичко беше на мястото си — документите, парите, разговорникът, но картичката не се намери. Помъчи се да си спомни дали изобщо я беше взел, или е останала да лежи на масата в хотелската му стая. Сети се, че Турецки му бе позвънил, за да го събуди, после той отиде в банята, взе душ, облече се, обу се, провери дали документите са в джоба му, взе ключовете… Точно така! Забравил е картичката. Слава разтвори разговорника. Господи, колко много хотели има! А неговият как се казваше? Тфу, дявол да го вземе! И името на хотела е забравил.
— Трябва по-малко да пия — промърмори си той.
Набра първия номер, който му попадна пред очите, и в слушалката се чу нежен мелодичен глас. Жената каза нещо на китайски, но като не чу отговор, мина на английски: „Ду ю спийк инглиш?“, после попита на немски: „Шпрехен зи дойч?“, при което Слава внимателно постави слушалката.
Безшумно се появи Лянсан с поднос в ръцете, на който имаше миниатюрни чашки.
— Кафе? Чай? — с пленителна усмивка предложи тя.
Чаят в чашката беше само една глътка, дори не можеш да си изплакнеш устата, но затова пък беше силен и с изключително възбуждащ аромат.
— Такъв не съм пил — усмихна се Слава. — Чудно чайче!
С все същата пленителна усмивка Лянсан напълни чашката догоре.
— Това вече е по нашенски — одобри Грязнов. — Благодаря.
Но не успя да го допие. Сякаш някаква ефирна мъгла нахлу в главата му, стаята се люшна и заплува нанякъде, проблесна розова светлина, чу се прекрасна музика…
— Какво ми даде, Лян? — прошепна той и безсилно се отпусна във фотьойла.
… Събуди се късно вечерта в спалнята. Лежеше съблечен в леглото и колкото и странно да изглеждаше, не го болеше нищо — нито главата, нито сърцето, нито стомахът, дори напротив, чувстваше някаква лекота и радост, сякаш се бе подмладил с цели десет години.
Вратата се отвори и на прага израсна Ваня Монголеца, самодоволно ухилен.
— Добре те изпързалях — похвали се той.
— Колко е часът? — попита Грязнов.
— Дванайсет.
— Какво толкова съм нагълтал?
— Ти, господин директор, погълна цяло състояние!
— И все пак?
— Абе и аз не знам точно. Някакви треви. Тибетските монаси ги приготвят. Двайсет хиляди гущера шишенцето! Една капка от тях стига да повалиш цял слон, а ти им се нахвърли като прежадняла камила!
— Слушай, сигурно вече ме търсят…
— А ти как мислиш? Ставай, тръгваме към твоята „Виктория“.
— Бива си ги хората ти, еша си нямат!
— Хайде, обличай се.
След един час пристигнаха във „Виктория“. Ваня отведе Грязнов до вратата на ресторанта.
— Ей ги къде кукуват. Виждаш ли ги?
— Да.
— Бъди здрав, Грязнов!
— Мога да те запозная.
— А-а, не, с тебе се поотпуснах заради старото приятелство — усмихна се Монголеца. — А по „важняци“ не си падам. Прекалено сериозни са. Тръгвай, че те чакат и се притесняват.
Грязнов незабелязано се приближи до масата, на която седяха Турецки и Саргачов, и лекичко се прокашля.