Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
— Добър вечер, господа!
Турецки вдигна очи, изгледа го продължително, остави на масата няколко банкноти за сметката, мълчаливо стана и се отправи към вратата. Саргачов и Грязнов тръгнаха след него.
— Да не съм малко дете? — взе да се оплаква Слава на Валерий. — Ми разходих се, поразгледах града, изкъпах се в морето. И се прибрах, не съм се загубил!
Саргачов само се подсмихваше. Пред хотела на гъста редица бяха паркирани луксозни лимузини.
— Недей бе, Саша, що си такъв сега? Е, виновен съм, извинявай — обърна се Слава към Турецки.
— Да знаеш само как бих те праснал! — замахна Александър.
— Ако ще ти олекне, прасни ме! — примирително се съгласи Слава. — А Валера накъде тръгна?
— Отиде да докара колата — намръщено отговори Турецки, все пак радостен, че вижда приятеля си жив и здрав.
Грязнов извади снимката с Робърт Уест и Павлов.
— Откъде я взе?
— Грязнов не си пилее времето на вятъра. Като ти разкажа, ще паднеш от смях.
— Прибери я — каза Турецки, съгледал приближаващата се кола.
— Ясно, Саша.
На другата сутрин Турецки седеше в стаята на Грязнов и наистина се превиваше от смях, слушайки за неговите похождения. Но и Слава се стараеше доста, разказваше с хумор и за да подсили комичния ефект, вмъкваше от време на време по някоя остроумна забележка. „Нисто, нисто, моллия“ — току имитираше произношението на Сюй, виждайки, че това разсмива Турецки.
— Това ли е всичко? — попита накрая Александър, когато забеляза, че Слава започна да се повтаря.
— Ами да.
— Значи Монголеца не пожела да се запознае с мен…
— Не си падам, вика, по „важняците“.
— Монако, Сан Марино, Марсилия… — разглеждайки снимката, каза Турецки. — Тучни места. И с колко според тебе са се натоварили там?
— С много. А и с още колко ще се натоварят! Мирише на милиони.
— Казах ли ти, че Павлов е служител на ФСБ?
— Ти изобщо не говориш с мене, само ръмжиш — ехидно отговори Грязнов.
— Не му е дошло времето още да ти разкажа всичко.
— Отдавна го разбрах. Може да не съм много умен, но имам глава на раменете.
— Не се обиждай — меко каза Турецки. — И аз самият още съм с догадки, подозрения, съмнения. Какви са ти плановете за днес?
— Никакви.
— За бога, моля те зарежи тия твои детективски изпълнения!
— Това заповед ли е?
— Ако щеш, заповед.
— Нямаш проблеми! — усмихна се Грязнов. — А твоите планове какви са?
— Саргачов искаше да ме запознае с някой си господин Джек Кан.
— Американец?
— Полуруснак-полукитаец. Между другото, голям мафиот.
— Недей да пиеш чай. Особено пък с тръпчив аромат — посъветва го Слава.
— А китайката защо те е поила?
— Както ми каза Монголеца — за да не попадна в лоша компания.
— Голям веселяк бил тоя Ваня! — разсмя се Турецки.
— Пада и философ. Той, братле, си има своя теория за спасението на Русия. По пътя към хотела ми я каза.
— Значи и Ваня се писа спасител на Русия… „Бий белите, докато почервенеят, и бий червените, докато побелеят!“ Така ли?
— Приблизително… Мангалите да се изтребят до крак, чифутите са се изпратят в Израел, а комунягите — в лагери!
— Руснаците ще превиват гръб, а император ще им бъде всепризнат бандит — продължи Турецки.
— Всичко е възможно, Саша — сериозно отбеляза Грязнов. — Всичко е в ръцете му. Не бях направил и една крачка, а той вече знаеше за мен, бяха му докладвали!
— А, да — сети се за нещо Турецки. — Внимавай с твоите двама „афганци“, дето ти ги е пробутал Саргачов — и в отговор на въпросителния поглед на приятеля си добави: — Разговаряхме по тоя въпрос. Нещо крие… Е, хайде, аз тръгвам.
— Успех.
Джек Кан беше точно такъв, какъвто си го представяше Турецки след паметния разговор със Саргачов на Патриаршеските езера. Висок, жилест мъж със светла коса и живи черни очи. Той посрещна гостите си радушно, с истински руски размах, но Турецки се сети за срещата с господин Би и отказа каквито и да било концентрати. Прие да пие само сухо испанско вино, с което доста изненада домакина. При разговора у него се създаде впечатление, че Джек Кан искрено обича руснаците, вълнува се от състоянието на държавата, но твърдо вярва, че Русия ще излезе с чест от бездушието и ужасната летаргия, че накрая ще дойде човек, който ще изведе страната към благоденствие и просперитет. „Православие, монархия, народност. Цар е нужен на майчица Русия“ — често повтаряше Кан.