Конан Непобедимия [bg]

— Тогава я уговорѝ да се върнете обратно. Вече е почти съвсем тъмно. Аз ще напусна лагера довечера, а утре сутринта, без мене, всичко ще се уреди.

— Хич не я познаваш — изсумтя Хордо. — В това настроение, дето я е сграбчило сега, тя ще заповяда да те преследваме и ще убие всеки, който откаже да изпълни заповедта й.

Входът на шарената шатра се отвори и се появи Карела. Лицето й бе почти изцяло скрито от качулката на алена пелерина, която я покриваше до земята. Тя решително се приближи към двамата мъже в сгъстяващия се лилав полумрак. Огньовете, върху които разбойниците приготвяха вечерята си, хвърляха малки светлинки между облите камъни.

Хордо се изправи и нервно отупа ръце.

— Аз… трябва да се погрижа за конете. Късмет, Конан! — И той бързо се отдалечи, без да поглежда към приближаващата жена.

Конан отново вдигна сабята си и се наведе да прегледа острието. То наистина трябваше да бъде остро, но не прекалено, защото подострено като бръснач оръжие, с каквото се хвалеха някои мъже, се чупеше при удар върху плетена ризница и в ръката оставаше само ненужна метална тояга. С крайчеца на окото си той забеляза долния ръб на алената пелерина на Карела, но не вдигна глава.

— Защо не дойде в палатката ми? — рязко попита тя.

— Трябваше да се погрижа за сабята си.

След като за последен път прегледа острието, той се изправи и прибра оръжието в ножницата. Полегатите й зелени очи го гледаха свирепо изпод качулката. Сапфиреният му поглед спокойно посрещна зеления им пламък.

— Заповядах ти да дойдеш при мен? Имаме да обсъдим много неща.

— Няма да търпя да ме командваш, Карела. Аз не съм една от твоите верни хрътки.

Тя шумно изпусна дъха от гърдите си.

— Значи ме предизвикваш? Би трябвало веднага да се досетя, че искаш да ме изместиш. Не си мисли, че само защото споделяш леглото ми…

— Не бъди глупава, Карела. — Кимериецът се насили да обуздае гнева си. — Не желая да отнема бандата ти. Командвай своите главорези, но не правѝ опити да командваш мен.

— Докато яздиш след Червената каня…

— Аз яздя с тебе, до тебе, както ти яздиш със и до мене. Нищо повече от това.

— Не ме прекъсвай, мускулесто изчадие! — Викът й прозвуча над лагера и отекна в големите обли камъни и огромната скала. Бандитите, които приготвяха вечеря около огньовете или разчесваха с чесала конете, се взряха в нея. Дори в сумрака Конан виждаше, че лицето й е поаленяло. Тя сниши гласа си, ала тонът й бе разяждащ като киселина: — Помислих си, че ти си човекът, когото търся — мъжът, достатъчно силен да бъде съпруг на Червената каня. Деркето да порази душата ти! Ти си само един уличен крадец!

Той хвана ръката й, тъкмо когато замахваше да го удари по бузата, и я задържа с лекота, въпреки нейните усилия да я изтръгне. Алената й пелерина се отвори и кимериецът видя, че червенокосата не е облякла нищо под нея.