Мечът на Ликтора [bg]

Отпечатъците на босите стъпала се появиха отново. Към първия се бяха присъединили поне още двама или трима.

Дезертьорите от армията бяха друго нещо. Близо четвърт от затворниците ни във Винкулата бяха такива мъже и жените им, и мнозина от тях бяха извършили жестоки престъпления. Дезертьорите щяха да са добре въоръжени, но и добре облечени също, и в никакъв случай боси.

Стигнах до стръмно нанагорнище. Виждах дупките, оставени от тоягата на Каздое, и счупените клонки, които тя и старецът бяха хващали, за да си помогнат при изкачването — а някои от тях може да бяха прекършени и от преследвачите им. Стигнах до извода, че старецът навярно вече е капнал от умора, и се зачудих как дъщеря му успява да го държи все още на крака. Може би той, а и всички те навярно, вече бяха разбрали, че ги преследват. Бях близо до билото, когато чух кучето да лае, а миг по-късно (в същото време ми се стори почти като ехо от предната нощ) нечий див, безсловесен крясък.

Но пък не беше и ужасяващият, наполовина човешки вик на алзабото. Беше звук, какъвто често бях чувал, понякога едва доловим, докато лежах в койката си до тази на Рош, и често, когато бях носил храна на дежурните в подземието пътуващи братя и на клиентите им. Беше съвсем същият като писъка на един от клиентите на третото ниво, един от онези, които не са вече в състояние да говорят членоразделно и по тази причина — от чисто практическо естество — повече ни ги водеха в стаята за разпити.

Бяха животняци, като онези, които бях видял на маскения бал в двореца на Абдиесус, само че, за разлика от тях, тези бяха истински. Видях ги, когато стигнах до билото, видях също Каздое с баща й и сина й. Животняците едва ли могат да се нарекат хора, макар да приличаха на такива от разстояние — деветима голи мъже, подскачащи и приклякащи, обградили тримата в средата. Забързах напред, докато не видях единия да замахва с тоягата си. Старецът се срина на земята.

Тогава се поколебах, и не страхът на Текла ме спря, а моят собствен.

Бях се бил с маймуночовеците в мината, при това храбро може би, но тогава нямах друг изход. Бях се изправил в патова ситуация срещу алзабото, но тогава нямаше къде да избягам, освен в мрака вън, където то със сигурност щеше да ме убие.

Сега имах избор и се поколебах.

Като се има предвид къде беше живяла, Каздое трябваше да е чувала за тях, макар и навярно да не ги бе срещала досега. Момчето се държеше за полата й, а тя размахваше тоягата, сякаш беше сабя. Гласът й стигаше до мен сред крясъците на животняците, пронизителен, нечленоразделен и някак далечен. Обзе ме ужасът, който човек усеща винаги, когато нападат жена, но заедно с него, или може би въпреки него, присъстваше и мисълта, че тя, която бе отказала да се бие рамо до рамо с мен, сега трябва да се бие сама.

Не можеше да продължи да се брани дълго, разбира се. Същества като тези или се плашат веднага, или изобщо не се плашат. Видях как един от тях издърпа тоягата от ръката й, изтеглих Терминус Ест и хукнах по дългия склон. Голият мъж я беше съборил на земята и се канеше (както предположих) да я изнасили.