![Мечът на Ликтора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/9/mecht-na-liktora-bg-download.jpg)
Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
Миг след това нещо огромно се стрелна от дърветата вляво от мен. Беше толкова голямо и се движеше толкова бързо, че отначало го взех за кон. Едва след като мернах проблясъка на зъбите му и чух писъка на животняк, осъзнах, че е алзабото.
Другите моментално се хвърлиха отгоре му. Тежките им сопи го заудряха и за миг извикаха във въображението ми гротескната представа за кокошки, които кълват разпиляно по земята зърно. После един животняк хвръкна във въздуха — голото му допреди миг тяло сега изглеждаше обвито в червен плащ.
Докато се включа в схватката, алзабото вече беше повалено, но в първия момент въобще не ми беше до него. Терминус Ест пропя в орбита около главата ми. Падна една гола фигура, после още една. Камък, голям колкото юмрук, профуча край ухото ми, толкова близо, че го чух. Ако беше попаднал в целта си, щях да съм мъртъв.
Но тези тук не бяха като маймуночовеците в мината — толкова многобройни, че колкото и да сразиш, не можеш ги надви. Един разсякох от рамото до кръста и усетих как ребрата му се трошат едно след друго под меча ми, пронизах друг, на трети разцепих черепа.
Сетне остана само тишина и скимтенето на детето. Седем животняци лежаха на планинската трева, четирима убити от Терминус Ест и трима — от алзабото. Тялото на Каздое се подаваше от челюстите му, главата и раменете й вече бяха изядени. Старецът, който беше познавал Фечин, лежеше като счупена кукла. Великият художник навярно би пресъздал по чуден начин смъртта му, поглеждайки я от перспектива, която никой друг не би открил, въплъщавайки достойнството и безсмислието на човешкия живот в смазаната му глава. Но Фечин не беше тук. Кучето лежеше до стареца с окървавени челюсти.
Огледах се за момчето. За мой ужас, то се бе сгушило до гърба на алзабото. Нямаше съмнение, че съществото го е повикало с гласа на баща му. Сега задницата на алзабото потрепваше спазматично и очите му бяха затворени. Когато хванах детето за ръката, езикът на създанието, по-широк и по-месест от езика на бик, се подаде сякаш да близне малката ръчичка. После плещите му се разтресоха толкова силно, че аз инстинктивно отскочих. Езикът така и не се прибра напълно, а остана да лежи провиснал и безжизнен на тревата.
Дръпнах детето настрани и му казах:
— Свърши се, Севериън. Добре ли си?
Той кимна и заплака, а аз го вдигнах на ръце и го прегърнах.
Замислих се дали да не използвам Нокътя, но той ме беше предал в къщата на Каздое, както се беше случвало и преди. Но пък ако беше успял, кой знае какъв щеше да е резултатът? Нямах желание да вдъхвам нов живот на животняците и на алзабото, а какъв живот можех да дам на безглавия труп на Каздое? Колкото до стареца, той отдавна бе чакал пред дверите на смъртта и сега беше умрял, при това бързо. Дали би ми благодарил, ако го бях призовал обратно, само за да умре след година-две? Камъкът просветна под лъчите на слънцето, но блясъкът беше обикновена слънчева светлина, а не светликът на Помирителя, предвестника на Новото слънце, така че го върнах в торбичката му. Момчето ме гледаше с широко отворени очи.
Терминус Ест беше окървавен до дръжката и дори нагоре. Седнах на едно повалено дърво и се заех да го почистя с прогнилата кора, докато обмислях какво да правя, после наточих и смазах острието. Не ми пукаше за животняците и алзабото, но ми се струваше нередно да оставя телата на Каздое и стареца на дивите животни.
Благоразумието сочеше в същата посока. Какво щеше да стане, ако се появеше друго алзабо, изядеше останките на Каздое и тръгнеше по следите на детето? Обмислих варианта да ги отнеса обратно в хижата. Разстоянието обаче не беше малко, не можех да ги нося двамата едновременно, а когото и да оставех за втория тур, почти със сигурност щеше да стане храна за животните преди да съм се върнал. Привлечени от вида на толкова много кръв, чудовищните лешояди вече кръжаха над главите ни, разгънали крила, дълги колкото главната мачта на каравела.
Заех се да огледам почвата, като търсех някое по-меко място, което да разкопая с тоягата на Каздое. Накрая отнесох двете тела на един каменист участък близо до едно ручейче и ги затрупах с камъни. Щяха да лежат под тях почти година, или така поне се надявах, преди топенето на снеговете, някъде по времето на празненствата в чест на Света Катерина, не отнесе костите на бащата и неговата дъщеря.
Малкият Севериън, който в началото само гледаше, започна да носи малки камъни и двамата заедно довършихме каменната купчина. Докато се миехме от мръсотията и потта в потока, той ме попита: