![Детето на нощта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/0/deteto-na-noshchta-bg-download.jpg)
Детето на нощта [bg]
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Хрониките на гарваните #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545859489
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Детето на нощта [bg]». Краткое содержание книги:
Помаха ѝ отново, когато дългата лодка излезе от заливчето и се насочи към „Океански бряст“. Лиана също вдигна ръка. До нея стоеше Ефимер, която побърза да отведе детето обратно към пътеката на склона.
Макар и неустойчива, илюзията скоро скри дърветата край пътеката и камъните по брега. Ериан не можа да погледа още малко дъщеря си. Провеси глава. За първи път се разделяше с Лиана за повече от два дни. Не знаеше как ще го понесе. В гърлото ѝ заседна буца, сълзите напираха. Щеше да ѝ олекне, ако не се съмняваше, че и Лиана тъгува за нея.
Ренерей я остави на мира чак докато корабът отплава. Тогава застана до нея и се загледа в тъмносините вълни.
- Тя ще е добре, щом Ал-Дречар се грижат за нея.
Ериан се подсмихна. Въпреки искрената си симпатия към младата елфида виждаше, че понякога ѝ липсва проницателност.
- О, не се съмнявам. Тревожа се за себе си.
- Ще ти липсва много.
- Вярно. Ще ми се да намерим Дензър по-скоро.
Ренерей все още не я поглеждаше, но Ериан я зърна да кима замислено.
- Ще ми бъде приятно да се запозная с бащата на Лиана и мъжа, на когото си отдала сърцето си.
- Е, не се вълнувай прекалено. Той е маг от Ксетеск преди всичко, а чак след това мой съпруг.
- Значи не разбира кое е по-важно.
- Не бих казала. И аз съм преди всичко майка, а чак след това негова съпруга. Двамата с Дензър имаме да вършим рабо- , та преди съвместният ни живот да започне истински. А дотогава е най-добре да не си позволяваме преструвки.
Ренерей поумува и вдигна вежди. Ериан си мислеше, че ел- фидата не е обиграна в нравите на Балея, но е непоколебима и готова хладнокръвно да отстрани враговете от пътя си. Гарваните щяха да са по-силни, ако тя беше с. тях преди няколко години...
- Как ще го намериш? - попита Ренерей.
- С мисловна връзка. Щом пристигнем в Арлън, може би ще успея да достигна със съзнанието си до Ксетеск. Сигурно още е там. Или е в Дордовер. Ще го открия, а после ще чакаме.
- Ами Гарваните?
- Той ще ги доведе. Познавам го добре, вече се е постарал да ги събере.
- Толкова ли си уверена?
Ериан сви рамене.
- Те са твърде различни, но щом някой от тях изпадне в беда, постъпват еднакво.
Усмихна се, леко изненадана от нов копнеж - не да е до Лиана, а да бъде отново сред Гарваните. Изпълнеше ли се желанието ѝ, щяха да се справят. Знаеше си. Та нали Гарваните не допускаха поражение? Потисна присмеха за нелепата самонадеяност и пак зарея поглед над прекрасното море.
10
Илкар държеше под око потъналия в униние Хирад, след като тръгнаха от Баланските планини. На варварина и през ум не му минаваше за сърдечна среща с Дензър. Бездруго мърмореше и се сърдеше, че трябва да е далеч от драконите, които едва не го избутаха с муцуни от Чоула, за да потегли. През първите три дни се държа свадливо и сприхаво.
Но щом доближиха Трънливата гора, настроението му се промени. Тримата оцелели основатели на отряда, поели на първия си боен поход преди петнадесет години, сега откриваха следите от бурния вятър дори на цял ден път до гората. Сплъстена трева в ливади, изкоренени храсти, купчини откършени клони.
Нищо от видяното обаче не ги подготви за гледката в самата гора. Нея просто я нямаше. Завариха само плетеница от усукани и пречупени дънери, разпръснати парчетии и хаотично струпани вехнещи клони, покрити с полепнала пръст. Сякаш великанска лапа с остри нокти бе издрала гората, вдигнала всичко, стиснала го и пуснала трошките обратно на земята. Това вече не беше едно от най-прекрасните места в Балея, а грозно петно върху континента.
- Няма и помен от стопанствата - прошепна Илкар. - Не личи докъде е стигала гората. Нищо не е останало.
Незнайния посочи на североизток.
- Пътят трябва да е там, но е почти заличен.
Нямаше на кого и с какво да помогнат. Нацепени близо до земята ъглови греди бяха единственото напомняне за селска къща, тук-там стърчаха парчета обработена кожа от някой процеп в пръстта. Не се забелязваха други признаци, че тук доскоро е имало живот.
Хирад се взираше в опустошението и пръв се престраши да изрази на глас общата тревога.
- Ами Троун?
- Можем само да се молим да е избягал - тихо отговори Незнайния. - Но дори за него не би било лесно да остане жив, ако го е затиснало дърво.
- Да не говорим за глутницата... - неохотно промълви Илкар.
Троун щеше да съхрани завинаги в себе си частица човешко съзнание, както бе присъщо и на върколаците, загубили способността да менят облика си. Бе преживял твърде много скръб. Дали загубата и на глутницата не би го сломила?