Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Джейк видя, че и двамата гледат право в него. Мъжете свалиха оръжията си, а враждебността им премина в пълна изненада. Мексиканецът, който го нарече „шефе“, слезе от коня, силно притеснен.
— Какво правиш тук, Лонерган? — попита другият. Той остана на седлото и тръгна към Джейк с поглед, пълен с подозрителност.
— Исусе! Шефе, Долан ще се насере като те види! — рече мексиканецът. Той погледна зад Джейк и добави: — А кои по дяволите са тези?
Сега всички гледаха Джейк. Уф, по дяволите… Може да се закълне, че никога преди не е виждал нито един от тези мъже, камо ли да им е бил водач. Няма представа как се казват. Но те пък го познаваха: Джейк Лонерган — бичът на териториите.
Мъжът на коня се приближи до Джейк, все още несигурен и подозрителен. Джейк продължаваше да мълчи.
— Какво има, Лонерган? Глътна си…
Джейк свали ръце и с всичка сила удари шамар през устата на мъжа и върна думите обратно в гърлото му.
— Млъквай! — изръмжа му той, защото така му се струваше редно да направи. Ако търсят Джейк Лонерган, жив или мъртъв, никой от бандата му — никой — не може да си позволи да му говори по този начин.
Сега вече загуби всякакви ориентири. Можеше да се осланя само на инстинктите си. Долархайд погледна невярващо Джейк. Останалите от групата също. Очите на Полковника питаха и искаха отговор сега. Отговор, който Джейк не можеше да му даде на глас. Джейк му върна погледа с негласна молба: „Просто се преструвай“ и насочи вниманието си към бандитите. И двамата вече го гледаха като добрия стар Джейк Лонерган. Мъжът на коня измърмори:
— Мамка му, Джейк… счупи ми зъба — и скри кървящата си уста с ръка.
— Тогава ще мълчиш! — процеди Джейк. — Колко момчета ни остават?
— Колкото преди — сви рамене мъжът.
Джейк вдигна глава.
— Още около…
— Трийсет.
— Точно така. Трийсет. Добре. — Джейк се разтършува из празния си мозък за още въпроси, с които да спечели време и информация. — Къде са ми нещата?
Двамата мъже си размениха объркани погледи.
— Взе ги със себе си — каза онзи с кървящата уста.
— Точно така, взех ги със себе си — Джейк се намръщи първо на единия, после на другия. — Заведете ме до лагера. Време е да оправим нещата.
Двамата кимнаха и мексиканецът пак се качи на коня.
— Лонерган се върна! — извика той към мъжете по скалите. — Към лагера!
Мъжете изчезнаха, също толкова бързо колкото се бяха появили. Двамата бандити в каньона се упътиха към изхода, без да се обръщат.
— Това твоята банда ли е? — попита Долархайд, сякаш някой трябваше да му каже, за да повярва.
— Така изглежда — отвърна Джейк.
Док се наведе от седлото с вид, който накара Джейк да си представи опосум, мъчещ се да мине за койот. Джейк сподави смеха си, а Док промърмори:
— Слушай, на мен тия момчета ми се струват самотни. Мисля, че е време да приключваме с тази работа и да се омитаме.
Джейк погледна първо Ела, после Док и разбра, че кръчмарят мисли повече за страха от смъртта, отколкото за срама от позора.
Но това е неговата банда.
— Нужен ни е всеки пистолет! — отсече Джейк. Пришпори коня и останалите трябваше да го последват, независимо дали искаха, или не.
В лагера, мъжете от бандата на Джейк се готвеха за тръгване, влизаха и излизаха от палатки, тършуваха в купчини кутии за провизии, оседлаваха коне, избираха оръжия, проверяваха ги, зареждаха ги. Мъжете пълнеха патрондашите си с патрони и манерките с вода от езерцето в подножието на каньона.
Пат Долан метна пушката на рамо и нетърпеливо се обърна да провери докъде са стигнали приготовленията.
— Дилижансът пътува и по-добре да сме трезви — каза той и закрачи през лагера, за да се увери, че всички са готови и че никой не мирише твърде много на алкохол.
Спря до мъж на име Ред, макар цветът на рошавите му коса и брада да бе почти изтлял. Ред, миньор преди да се изчерпят мините по тези земи, сега седеше на сандък с динамит и ровичкаше във варел със скални парчета, по които блещукаха жилки злато.
— Как е добивът, Ред?
— Златото от Лешоядовите мини изглежда добре.
Ред вдигна едно парче, за да го покаже на Пат.
Долан кимна доволен, макар това да не бе първоначалната им цел. Бяха яздили дълго, само за да стигнат до две изоставени мини. Търсеха динамит, но и златото не беше излишно, а и на ничий дух не би навредило.