Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Следите завиват на север… — отговори Нат.
— Къде са останалите момчета? — попита Долархайд.
Нат се върна по хълма, забил поглед в земята. Стигна до ниското и все така смутено рече:
— Избягали са.
Джейк се зачуди дали Нат не може да погледне Долархайд в очите, защото се страхува от гнева му, или защото никак не му се нрави да казва това пред всички.
В очите на Долархайд се разпалиха познатите адски огньове, но този път под тях личеше болката от унижението. Бяха го изоставили. Долархайд се качи на коня си, мърморейки:
— Проклети страхливци…
Емет се върна и вдигна пълен с очакване поглед към Долархайд.
— Не мога да намеря кучето… — рече момчето, а тонът му умоляваше за още малко време, сякаш бе сигурен, че Долархайд ще го разбере.
Възрастният мъж се начумери.
— Сигурно е мъртво. — Вдигна ръка. — Да тръгваме.
— Не е мъртъв! — изкрещя яростно Емет, но Долархайд се отдалечи, без да го слуша.
Ела и Чарли Лайл се приближиха до момчето. Ела обгърна раменете му с ръка.
— Няма нищо, той ще ни намери — рече тя и го погледна по онзи начин, който можеше да убеди всекиго, че всичко й е ясно. — Ще се оправи.
Само че Емет не искаше да се примири и ги последва, прегърбен от скръб.
Док погледна Джейк, пръстта по дрехите му и пресния гроб.
— Чакай — извика той към Долархайд, — няма ли да кажем нещо?
Долархайд се обърна към него отвратен.
— Само онзи под земята знаеше какво да каже сега. Не стига ли, че загубихме време да го погребваме? — С тези думи Долархайд погледна Джейк, сякаш той бе виновен за забавянето им. Джейк сви юмруци, но не каза нищо.
Скулите на Док заиграха, а лицето му се изпълни със скръб и гняв.
— Не те е срам! — рече той, опитвайки се да ругае. — Покажи поне малко уважение.
Долархайд само обърна коня си и тръгна напред. Нат го последва мълчешком. Ела, Чарли Лайл и Емет тръгнаха след тях, оставяйки зад себе си само по един поглед на съжаление и извинение. Док се обърна към гроба. Джейк застана до него и си свали шапката. Док му се усмихна мимолетно. Постоя малко, наведе глава и затвори очи.
— Ммм… Боже, ако има такова нещо като душа, той имаше добра душа. Моля те, пази го! — Отвори очи и погледна Джейк. — Как беше?
Джейк кимна — благодарността му бе по-голяма отколкото знаеше как да изрази. Думите на Док бяха добри и поне още един, освен него, бе почел паметта на човек, живял и загинал с кураж, който заслужава уважението на всекиго. А и словата на Док бяха по-добри от всичко, което Джейк можеше да измисли, дори животът му да зависеше от това.
— Хайде — рече той и закрачи към конете.
Ловците на демони, вече само седем на брой, навлизаха все по-дълбоко в сърцето на пустинята. И седмината бяха решени да не се връщат и да не се предават пред нищо, освен пред Смъртта.
Едва час след изгрева на слънцето, напуканата земя вече беше толкова суха, че на никой и през ум не би му минало, че снощи по нея са текли реки. Червената прах, вдигана от копитата на конете, висеше във въздуха като саван, обагрен в цвета на кръвта. Немощните придихания на вятъра не успяваха да го разсеят.
Оттатък безрадостната долина с парахода ги очакваха още насечени скали и преплетени каньони. Навлязоха в скален лабиринт, следвайки случайния път на чудовищните стъпки през разхвърляните от времето останки на древно морско дъно.
Пластовете пясъчник се бяха наслагвали епоха след епоха, като нагънати ивици бекон, оцветени в залезно-червено с лилаво-кафяви отсенки от желязо и манган. Тук-таме се разкриваха бели като креда пластове от варовик, накъсани от втвърдени разливи на лава.
Още с тръгването си ловците на демони напуснаха географската карта, но сега вече като че ли яздеха и отвъд границите на света, сякаш бяха на някоя друга планета.
Никой от ездачите обаче не се замисляше много-много за природните сили, създали причудливите форми на стърчащи като зъби скали или дълбоките дерета и тъмните тесни каньони. Всеки бе потънал в нещо свое. Някои мислеха за преживяното през нощта, други внимателно следяха дирите на демона, а трети просто гледаха конят да не се препъне или да не му падне някоя подкова на коварната земя.
Джейк яздеше сам и наблюдаваше околността от ръба на каньона, а останалите следваха Нат по протежението на едната му стена. Демонът се придържаше към всяка възможна сянка, а пък ловците се радваха да се скрият от слънцето, когато могат.