![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Долархайд кимна.
— Знам. Отдавна са там. Няма да ни последват в онзи каньон.
Преди време един от любимите трикове на апачите бе с двама-трима от своите бързи ездачи да примамят кавалерия или пеши войници в някой каньон. Приклещваха горките глупаци в кръстосан огън и избиваха всички. Съгледвачите и офицерите в армията, от която някога бе част и Долархайд, бързо схванаха трика на индианците и започнаха да се възползват от него. Индианците пък на свой ред много бързо разбраха какво се случва.
— Най-добре да не го споменаваме пред другите — рече Долархайд.
Нат кимна мълчаливо и отново се качи на коня. Ела се приближи към тях.
— Мисля, че ни следят — гласът й бе тих и спокоен.
Долархайд се намръщи и за кой ли път се запита, каква е тази странна жена и откъде се е взела… как така сякаш знае всичко и защо се навира в личното му пространство така, както никой нормален човек не би посмял. И най-вече, защо не му стиска да я пита за всяко от тези неща…
Обърна се към нея и кисело й отвърна:
— Знаем.
Джейк стигна до тримата, докато останалите още не бяха дошли.
— Апачи — каза той. — Имаме най-добри шансове в онзи каньон.
Посочи същото място, където смяташе да отиде и Долархайд.
— Бре, мама му стара, вярно ли там? — Долархайд пришпори коня и тръгна напред, все едно Джейк нарочно го е обидил.
Какво по дяволите му става на дъртия?! Джейк изгледа раздразнено отдалечаващия се гръб на Долархайд.
Ела му се усмихна леко, показвайки, че разбира какво чувства в момента. Тогава на Джейк му се стори, че схваща каква е работата.
Погледна към останалите от групата, които вече бяха дошли. Не продума — само погледна отново към ръба на каньона, където тримата апачи продължаваха да стоят.
11
Каньонът в далечния край на равнината приличаше на кутия, както му се стори на Джейк, като го погледна отвисоко. От входа се виждаше чак до дъното му. Джейк не забеляза някакви видими свърталища на демони, а тук щяха да са относително защитени и от апачите.
Каза си, че няма от какво да се тревожи — поне докато не открият демоните.
След като прекара по-голямата част от предната нощ в мисли за Мийчъм и как случилото се на проповедника, можеше да се случи и с детето, той реши, че отвлечените вероятно вече са мъртви. Реално погледнато, демоните сигурно щяха да убият и него, както и всички останали.
Но ако това не притесняваше останалите, не би трябвало да притеснява и него. Според всичко, което чу, отдавна трябваше да е мъртъв… или поне много преди да оставя демоните да отвлекат Алис. Ако останалите са дошли да търсят справедливост, но са готови да се примирят и с отмъщение, сигурно са стигнали до същото решение като него, независимо по какъв път. Единственото, което иска, бе лично да прати няколко демона в ада преди да умре — колкото да покаже на дявола, че идва.
Само че подобният на кутия каньон просто си беше такъв — великолепен естествен капан. Джейк усети онази странна тръпка по гърба, шестото чувство, което постоянно му нашепва неща, които не иска да чуе. Долархайд обхождаше каньона с поглед също толкова внимателно, колкото и той, и това засили лошото предчувствие на Джейк.
Нат слезе от коня и приклекна до една следа.
— Натам… — в мига, в който той вдигна ръка, от ръба на каньона отекнаха изстрели от пушки. Куршумите надупчиха земята до краката им. Конете се стреснаха и ездачите с мъка ги овладяха.
Джейк погледна към мъжете с пушките, появили се сякаш от нищото и устроили им съвършената засада. Не бяха апачи. Оставаше само една друга възможност.
Един от мъжете извика:
— Ръцете във въздуха!
Мамка му, помисли Джейк и бавно вдигна ръце, заедно с останалите.
Двама ездачи влязоха в каньона, насочили пушки към групата. Идеалната засада. Единият беше мексиканец, другият имаше северняшки вид — и двамата приличаха на земята, по която ходеха.
Лицето на Джейк изразяваше нещо средно между разочарование и отвращение… Отвращение от самия себе си, задето не повярва на инстинктите си, и разочарование, защото бяха толкова близо до това да намерят демоните…
Двамата бандити дръпнаха юздите и огледаха улова си.
Мексиканецът рече:
— Викам да ги гръмнем, и да им вземем… — Той млъкна изведнъж и срещна погледа на Джейк. — Шефе!? — изуми се мъжът.