Друговремец [bg]

След като ми кимна веднъж, Стария Алек (така го наричаше Джейми, несъмнено за да не го бърка с младия Алек, моя водач през тези няколко дни) не ми обърна повече внимание. Гледаше ту храната, ту трите млади коня, махащи с опашки в ливадата под нас. Аз също бързо изгубих интерес, когато разговорът се превърна в дълго обсъждане на родословното дърво на няколко несъмнено благородни коня, които не присъстваха, както и в изброяване на подробности за размножаването на всички представители на конюшнята за няколко години назад и неразбираеми забележки за конското устройство - глезенни стави, мускули между плешките, раменете и други части от анатомията им. Понеже единствените части от анатомията на конете, които забелязвах, бяха муцуната, опашката и ушите, тънкостите на разговора съвсем ми убягнаха.

Облегнах се на лакти и вдигнах лице към топлото пролетно слънце. Странен покой бе обзел деня, усещане, че нещата тихо работят както трябва и нищо не обръща внимание на дребнавите човешки тревоги. Може би чувствах покоя, който човек винаги изпитва навън, далеч от сгради и шум - или бе заради градинарството, ненатрапчивото удоволствие да докосваш растящ живот, да му помагаш да расте. Или просто удоволствието, че съм си намерила работа за вършене, вместо да се шляя из замъка, напълно не на място, и да изпъквам като мастилено петно върху лист хартия.

Макар да не участвах в разговора за конете, не се чувствах чужда. Старият Алек се държеше, все едно съм част от пейзажа, а макар от време на време да поглеждаше към мен, Джейми лека-полека спря да ми обръща внимание и разговорът им премина в ритъма на келтския, сигурен знак, че са навлезли в емоционални води. Понеже не разбирах нищичко, звуците ме успокояваха като жуженето на пчели в цветовете на пирена. Странно омиротворена и сънлива, изтласках всички мисли за подозренията на Колъм, за собствените си беди и други смущаващи идеи. „Утрешният ден ще се безпокои за себе си“, изникна в главата ми библейският цитат.

По-късно нещо ме събуди, може би хладината на преминаващ облак или смяна в тона на разговора между двамата мъже. Отново бяха преминали на английски и говореха със сериозен тон, вече не за коне.

- Няма и седмица до Събора, момко - казваше Алек. - Реши ли какво ще правиш?

Джейми въздъхна тежко.

- Не, Алек, не съм. Понякога ми се струва едно, понякога друго. Хубаво ми е тук, да работя с животните и теб. - Долових усмивка в гласа на младежа, която изчезна, когато продължи: -А Колъм ми обеща да... е, няма как да знаеш. Но целувката на желязото, да променя името си на Макензи и да се откажа от всичко, с което съм роден? Не, не мога да се накарам.