Друговремец [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928546
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Друговремец [bg]». Краткое содержание книги:
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗАБАВНА... прекрасни фантастични приключения, романтика, секс... идеално четиво за бягство от ежедневието.“ — ,, Сан Франсиско Кроникъл “
„Габалдон развива изкусно характерите и създава плътна атмосфера. на страниците на тази книга историята оживява за сетивата.“ — „Дейли Нюз “ (Ню Йорк)
„РОМАН, КОЙТО ТЕ ПОГЛЪЩА. смесица от история, романтика и приключение.“ — „ Синсинати Поуст “
„СМАЙВАЩ!“ — „Лос Анджелис Дейли Нюз “
„Пиршество за любителите на шотландската история, на героичните приключения и любовния роман.“ — „Киркъс Ривюс “
„ИНТРИГУВАЩ. поглъщащ. когато затворите последната страница, ще ви е трудно да се разделите с героите.“ — „Дейли Прес “ (Нюпорт Нюз)
„ОСТРОУМЕН. и богат чувствен романс и историческо приключение.“ — „Анистър Стар “
„Габалдон показва не само усет към фактологичния детайл, но и способност да създава запомнящи се характери и въздействащи еротични сцени.“ — „Лоукъс“
„ИЗПЪЛНЕН С ВЪОБРАЖЕНИЕ И НАПРЕЖЕНИЕ. първият роман на Габалдон позволява на читателя да се потопи в реалността на XVIII век, видяна през очите на жена от XX век.“ — „ Форт Лодърдейл Сън Сентинъл “
„ИЗКЛЮЧИТЕЛНО КОЛОРИТЕН. Диана Габалдон е роден разказвач, който ще ви остави без дъх. Тя пренася читателя в друго време с лекотата на ерудиран историк, а след това вдъхва живот на героите така, че ще повярвате, че наистина съществуват.“ — „Рейв Ривюс“
Той потърка тила си, сякаш още го болеше.
- Понякога ми се струва, че помня някакви дреболии - как над главата ми се люлее лампа, вкус на нещо сладко и мазно, как някакви хора ми говорят. Но не знам дали нещо от това е наистина. Знам, че монасите са ми давали опиум и че съм сънувал почти през цялото време. - Той притисна клепачи с палец и показалец. - Един сън сънувах най-често. Как в главата ми растат корените на дърво, големи и закривени, възлести, растат, надуват се, вадят ми очите, задавят ме. И не продължаваха надолу, извиваха се, растяха. Накрая ставаха достатъчно големи, за да пръснат черепа ми, и се събуждах със звука на пукащи се кости в ушите. -Направи гримаса. - Едно такова сочно пукане, като изстрели под вода.
- Отврат!
Над нас падна сянка и един здрав ботуш се показа пред погледа ми, побутвайки Джейми в ребрата.
- Лениво копеленце - рече новодошлият без грам страх, - тъпчеш се, а конете търчат безконтролно. И кога ще опитомиш онази кобилка?
- Няма да стане по-скоро, ако се уморя от глад, Алек - отвърна Джейми. - А ти си вземи, има много. - Подаде едно парче сирене в ръката на мъжа, полусвита от артрит. Той пое храната, докато присядаше.
С нетипична изтънченост, Джейми ми представи посетителя - Алек Макмеън Макензи, главен коняр в замъка Леох.
Набит мъж с кожени панталони и груба туника, главният коняр имаше властното излъчване, достатъчно за да укроти всеки жребец. „Взор на Марс - жив закон и страх“, хрумна ми неканен цитатът от „Хамлет“. Взорът представляваше едно-единствено око. Другото беше скрито под черна превръзка. Сякаш за да компенсират липсата, веждите му никнеха като че ли от средата на челото - дълги сиви косми, като антените на насекомо, се поклащаха заплашително насред кафявия гъсталак.
След като ми кимна веднъж, Стария Алек (така го наричаше Джейми, несъмнено за да не го бърка с младия Алек, моя водач през тези няколко дни) не ми обърна повече внимание. Гледаше ту храната, ту трите млади коня, махащи с опашки в ливадата под нас. Аз също бързо изгубих интерес, когато разговорът се превърна в дълго обсъждане на родословното дърво на няколко несъмнено благородни коня, които не присъстваха, както и в изброяване на подробности за размножаването на всички представители на конюшнята за няколко години назад и неразбираеми забележки за конското устройство - глезенни стави, мускули между плешките, раменете и други части от анатомията им. Понеже единствените части от анатомията на конете, които забелязвах, бяха муцуната, опашката и ушите, тънкостите на разговора съвсем ми убягнаха.
Облегнах се на лакти и вдигнах лице към топлото пролетно слънце. Странен покой бе обзел деня, усещане, че нещата тихо работят както трябва и нищо не обръща внимание на дребнавите човешки тревоги. Може би чувствах покоя, който човек винаги изпитва навън, далеч от сгради и шум - или бе заради градинарството, ненатрапчивото удоволствие да докосваш растящ живот, да му помагаш да расте. Или просто удоволствието, че съм си намерила работа за вършене, вместо да се шляя из замъка, напълно не на място, и да изпъквам като мастилено петно върху лист хартия.
Макар да не участвах в разговора за конете, не се чувствах чужда. Старият Алек се държеше, все едно съм част от пейзажа, а макар от време на време да поглеждаше към мен, Джейми лека-полека спря да ми обръща внимание и разговорът им премина в ритъма на келтския, сигурен знак, че са навлезли в емоционални води. Понеже не разбирах нищичко, звуците ме успокояваха като жуженето на пчели в цветовете на пирена. Странно омиротворена и сънлива, изтласках всички мисли за подозренията на Колъм, за собствените си беди и други смущаващи идеи. „Утрешният ден ще се безпокои за себе си“, изникна в главата ми библейският цитат.
По-късно нещо ме събуди, може би хладината на преминаващ облак или смяна в тона на разговора между двамата мъже. Отново бяха преминали на английски и говореха със сериозен тон, вече не за коне.
- Няма и седмица до Събора, момко - казваше Алек. - Реши ли какво ще правиш?
Джейми въздъхна тежко.
- Не, Алек, не съм. Понякога ми се струва едно, понякога друго. Хубаво ми е тук, да работя с животните и теб. - Долових усмивка в гласа на младежа, която изчезна, когато продължи: -А Колъм ми обеща да... е, няма как да знаеш. Но целувката на желязото, да променя името си на Макензи и да се откажа от всичко, с което съм роден? Не, не мога да се накарам.