Смъртта на царете [bg]

Пейзажът покрай брега подсказваше, че следващото селище няма да е много по-далече и ще стигнат до него с еднодневен марш. Вървяха по животински пътеки и се отдалечаваха от брега. Юлий не искаше да се отклонява много от шума на прибоя, за да не се изгубят. Когато пътеките свършваха, се налагаше с пот да си пробиват път през храсталаци и трънаци, високи човешки бой и украсени с червени тръни, сякаш вече окъпани с кръв. Далеч от морето въздухът беше гъст от влага, жилещи насекоми ги преследваха — издигаха се невидими от тежките листа, щом римляните смутяха покоя им.

Когато вечерта спряха на лагер, Юлий се запита дали изолираността на римските селища е доказателство за някакъв мащабен план на сената да попречи на тези разпръснати села да се обединят при смяната на поколенията, но предположи, че е само за да имат място да растат. Вероятно трябваше да кара мъжете да вървят и в тъмното, но офицерите от „Акципитер“ се чувстваха много по-неудобно в горещата африканска нощ, отколкото новобранците, израсли на този бряг. Будеха ги странни животински гласове и те непрекъснато посягаха към мечовете си, докато новобранците спяха, без да се тревожат.

Юлий беше дал на Пелитас задачата да подбере стражи за през нощта, като събере по двойки хора от новите с такива, на които има вяра. Добре осъзнаваше, че младите селяни могат да дезертират много лесно по тесните животински пътеки. Оръжията не бяха достатъчно, но на стражите трябваше да се дадат мечове — и без това оглеждаха оръжията жадно. Юлий се надяваше това да издава копнеж по завоеванията на бащите им, а не желание да откраднат каквото могат и да избягат.