Окото на времето [bg]

Обкръжени от отряд копиеносци, Бисиса, Сесил де Морган, капрал Батсън и трима сепои изкатериха последния хребет и пред погледите им се разкри делтата на Инд. Далеч на запад едва се различаваха очертанията на корабите в морето, скрити зад завесата на маранята.

Корабите приличаха на триреми.

А под тях се разстилаше армейският лагер. По брега на реката бяха вдигнати шатри и димът от безчислени огньове се виеше в небето. Някои от шатрите бяха огромни и отпред бяха отворени като панаирджийски сергии. Навсякъде имаше движение, което създаваше впечатлението за неуморна бъркотия. Обитателите на лагера не бяха само войници — виждаха се жени, някои натоварени с продукти, деца тичаха по калните пътища, лаеха кучета, кукуригаха петли, имаше дори прасета. Още по-нататък се виждаха големи стада коне, камили, овце и кози. И всички бяха изкаляни — дори най-малките деца.

Въпреки умората си де Морган изглеждаше въодушевен. Благодарение на своите „училищни познания“ той вече имаше известна представа за онова, на което бяха свидетели. Де Морган посочи към отворените отпред шатри.

— Виждате ли? Войниците е трябвало сами да си купуват провизии — затова са тези търговци. Повечето от тях са финикийци, те почти винаги са придружавали военните походи. Освен тях естествено задължителният антураж от циркаджии, пътуващи артисти и дори съдилища… Не забравяйте, че тази армия е в поход от години. Много от мъжете си водят любовници, жени, дори деца. Цял един пътуващ град…

Един от македонците сръга с копието си Бисиса. Копията им бяха дълги, с железни наконечници — де Морган ги нарече сариси. Време беше да тръгват. Започнаха да се спускат по склона към лагера.

Бисиса се опита да надвие умората. По молба на капитан Гроув се бе присъединила към един от разузнавателните патрули със задача да потърсят връзка с македонската армия. След няколко дни, през които се спускаха надолу по поречието на Инд, тази сутрин се предадоха на македонски патрул, за да ги отведат при началниците.

Скоро вече бяха между шатрите и трябваше да си проправят път през невероятната мръсотия. Миризмата на изпражнения бе непоносима. Сякаш бяха в обор, а не във военен лагер.

Яркооранжевият й комбинезон и червените куртки на британците предизвикаха струпването на тълпа зяпачи. Мъжете бяха ниски, дори по-ниски от сепоите, но с яки мускулести тела. Въпреки това по лицата им се четяха следи от недохранване. Очевидно бе, че тази армия е на път от доста време и далеч от къщи, но затова пък бе осигурила на войниците победи и богатства, за каквито сигурно не бяха и мечтали.

Де Морган изглеждаше по-заинтригуван от нейната реакция, отколкото от самите македонци.

— Какво мислиш? — попита я той.

— Все трябва да си повтарям, че всичко това е истина — отвърна тя бавно. — Че наистина го виждам с очите си — аз, една жена от двайсет и първи век, се намирам в македонски военен лагер. Има хора, които биха дали мило и драго, за да видят това.