Знакът на жрицата [bg]

17.

Каменното момиче

Дина

Лежах сред гладките бели чаршафи под зелената копринена завивка и се чувствах ужасно. Никога преди не бях спала в толкова хубаво легло. Никога преди не бях носила такава хубава нощница, толкова мека и толкова бяла, и с толкова много харбали, че се чувствах като нещо средно между облак и снежен човек. Ако сега можеше да ме види мелничарската щерка Сила от Биркене, щеше да умре от завист. Като се изключи косата, приличах на онези хора, които Роза наричаше „изискани“ — момиче, на което нищо не му липсва и което има всички основания да се чувства богато и щастливо. Но вътрешно усещах, че нещо в душата ми се беше сгърчило и бе започнало да загнива.

Някой потропа на вратата.

— Дина? Будна ли си?

Искаше ми се да се завия през глава с коприненото одеяло и да кажа „не“. Но това бе Марте, а нея не можеше да я заблудиш.

— Да — отвърнах аз и с малко закъснение ми хрумна, че сигурно трябваше да й кажа „Влез“. Не бях свикнала да давам такива позволения и заповеди.

Марте отвори вратата с бедро. Тя носеше поднос, поднос със закуска.

— По-добре ли си? — попита тя.

Чувствах се като змия. Змия с настръхнала навън четина и слузеста и гадна отвътре.

— Добре съм.

Марте ме погледна с проницателни очи. Тя ме бе сложила да си легна предния ден, след като бях повърнала върху ботушите на Валдрако. Така ми се виеше свят, че не можех да се държа на краката си.

— Искаш ли да хапнеш малко? — попита тя и остави подноса на нощното шкафче до леглото. — Ще ти се отрази добре.

Аз поклатих глава. Не ми се ядеше. Нищо не ми се правеше.

— Тази сутрин ги приготвих — започна да ме изкушава Марте. — Още са топли. Имат и мед.

Спокойно можех да мина без хляба. Но не можех да откажа на Марте. Тя изглеждаше толкова притеснена и донякъде приличаше на майка ми, макар че единственото общо между тях бе цветът на косата им. Аз си отчупих парче хляб и започнах бавно да дъвча.

Марте сложи студената си ръка на челото ми.

— Мисля, че имаш малко температура — каза ми тя. — Изпий чая, вътре има валериан. И остани в леглото колкото искаш. Господарят каза да те оставим да си починеш днес.

— Може ли да изляза навън? — примолих се аз. — Тук е толкова задушно.

Марте се поколеба.

— Господарят не иска да напускаш къщата.

Аз наведох глава. Усетих как две големи топли сълзи се стекоха надолу по бузите ми и ги избърсах с опакото на ръката си. Зелената стая можеше и да е много хубава, но имах чувството, че ще се задуша сред тези дебели, блестящи килими и завеси, сред купищата възглавници и понпони. Бяха изминали двайсет дни, откакто за последен път бях навън и ми беше трудно да стоя така затворена, макар и стените на килията ми да бяха покрити с копринени тапети.