Знакът на жрицата [bg]

Но къде всъщност бяха изисканите дами и госпожици? Не бях видяла нито една от тях, освен ако не броим Саша, а аз бях почти убедена, че тя не бе „наистина“ изискана, въпреки тюркоазените копринени поли. Сега Валдрако бе единственият господар в къщата. Може би я бе отнел от истинските й собственици. Освен това изисканите дами май отдавна не бяха се разхождали по овалните пътеки, защото розите бяха така избуяли и растяха толкова нагъсто, че на много места не можеше да минеш покрай тях, без да си скъсаш ръкава или полата.

Погледнах назад към къщата. Нямаше никого, който да ме държи под око. Вярно, че Валдрако беше заповядал да си „почивам“, но това не пречеше да се поразходя малко, нали?

Аз се изправих и погладих раираната пола. След това започнах да се разхождам бавно в лабиринта от рози, а откъм къщата не се чуха викове, които да се опитат да ме спрат.

Беше странно. Знаех, че отвсякъде ме ограждаха стени, а градината всъщност не бе особено голяма. Но след като навлязох вътре в лабиринта, и къщите и стените изчезнаха, и аз вървях сред една омагьосана гора от рози. Розите бяха навсякъде около мен и над мен. Гладки зелени листа, светлозелени стебла и червени тръни ме ограждаха от всички страни, а сред гората от рози криволичеше една тясна пътечка от перленобял чакъл.

Аз следвах белите пътеки, вървях напред и се връщах назад по овалните им дъги — навътре, към сърцето на лабиринта. Насред розовата гора имаше малка полянка, кръгла, с две пейки и… какво бе това всъщност? Някаква статуя, но не бях сигурна какво изобразява. Бръшлянът я обгръщаше със своите клони като с дебели зелени пипала и в началото можех да различа единствено, че бе някаква човешка фигура. Но всъщност не беше. Бе силует на момиче, слабо и стройно, но когато отметнах листата настрана, за да видя по-добре лицето му, открих, че имаше рога. Не големи рога като на коза или на крава, а две малки нежни рогчета, като тези на някой съвсем млад елен.

Върху бялото каменно застинало лице бе изписано изражение на почуда. И докато стоях и се взирах в очите на момичето, един малък блестящ бръмбар се търкулна по едната му буза, та за миг изглеждаше сякаш наистина плаче.

Аз ужасно се изплаших. Не знам защо. Изведнъж ми се стори, че зеленият бръшлян бе истинско чудовище с пипала, което държеше момичето здраво и бавно го задушаваше, а аз не можех да наблюдавам това. Обърнах се и хукнах, далеч от сърцето на лабиринта.

Розовите клони посягаха към мен като нокти. Аз се закачих на един и скъсах хубавата бяла блуза на Марте, докато се опитвах да се освободя. Знаех, че нямаше смисъл да бягам, но въпреки това не можех да спра.