Похищението на Ани Торн [bg]

Сега той вдига разкривена ръка и синът му неохотно спира.

— Какво искаш?

— Мир по света, справедливи заплати за всички и светло бъдеще за нашите деца.

— Още ли се правиш на забавен?

— Поне някой трябва да опитва.

Ръката потрепва.

— Искам да видя Хърст — казвам бързо. — Мисля, че можем да сключим сделка, изгодна и за двама ни.

— Наистина?

— Имам нещо, което той желае. И ще се радвам да му го дам. Срещу съответната цена.

— Виж — изсумтява Флеч, — онази вечер Хърст заръча да не прекаляваме с теб. Сега, ако разбере, че се пазариш, може да не е толкова великодушен.

— Ще поема риска.

— Значи си още по-глупав, отколкото изглеждаш.

— Така ли? А защо ми се струва, че синът ти също отнесе порядъчен пердах? — Усмихвам се на Зализаната прическа. — Как е рамото на братчето ти?

— Просто извади късмет, сакато копеле — ръмжи той.

— Така е — съгласява се Флеч. — Този път няма едри мъжаги наоколо, за да те отърват.

Едри мъжаги? Значи ги е досрамяло да си признаят, че са били победени от една жена.

— И никой не се подиграва с момчетата ми — добавя той и сваля ръката си. Зализаната прическа се втурва напред. Но този път аз съм подготвен. Докато вдига юмрук, аз замахвам с бастуна и го стоварвам над ухото му. Той се строполява на земята. Забивам върха в стомаха му, сетне го удрям с всичка сила през кръста. Той се сгъва надве като голямо, уродливо оригами.

Баща му тръгва насреща ми, но вече е стар и бавен. Отстъпвам встрани и го цапвам с бастуна между краката. Той изквичава и пада на колене. През годините съм понаучил нещичко за причиняването на болка. Навеждам се над него, леко запъхтян.

— Сбърка — казвам му. — Май все пак съм се променил.

— Мъртъв си — отвръща той с просълзени очи.

— Казва онзи, дето се държи за топките. Сега кажи на Хърст, че искам среща. Нека той избере вечерта, но да бъде тази седмица.

— Нямаш представа в какво се забъркваш.

Зализаната прическа започва да се изправя. Още е замаян и си личи колко е млад всъщност. Изпитвам убождане на жал, но само леко. Извъртам се и го удрям с бастуна по отеклия нос. Руква кръв, а той с писък се улавя за лицето.

— Не. Ти нямаш представа от какво се опитвам да се измъкна. Имате пет минути да се ометете оттук, преди да извикам полиция.

Тръгвам към къщата. Сега, когато адреналинът спада, цялото ми изранено и натъртено тяло протестира срещу издевателствата над себе си.

— Сестра ти е мъртва — вика Флеч подире ми. — Не можеш да я върнеш обратно…

Изречението увисва във въздуха. Той не го довършва. А няма и нужда.