Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Готова ли си да вдигнеш този носорог във въздуха? – попита той.

Скай се усмихна:

— Напълно. Тренирах с хипопотами.

Прекара прекрасен следобед на обучение с Длуга и надвечер отиде отново в щаба, за да прибере нещата си, да ги занесе там, където бяха решили да я настанят, и да вечеря. Но когато пристигна, видя, че пътната й чанта я няма.

— Забранено ми е да влизам в столовата в пилотските си дрехи – каза Скай, като посочи гащеризона си. – Трябва да се преоблека.

Най-после намери някакъв капитан, който й каза, че е разпределена в селска къща извън базата и че чантата й е там. Дадоха й указания как да стигне и следвайки ги, накрая се озова на някакво бунище, пълно с отломки от аеродрума. Намекът бе груб и недвусмислен.

Върна се в базата и влезе в столовата.

Капитанът й препречи пътя.

— Трябва да се преоблечеш – каза той.

Прониза я силен гняв:

— Разбира се, ако намериш пътната ми чанта и квартирата ми.

— Сигурно си записала погрешно указанията – каза той.

— Разбира се, че е станало така – каза тя със сарказъм, който струеше от всяка нейна дума.

Той й даде още указания, съвсем различни от предишните, и Скай демонстративно си ги записа.

— Много си мил – каза тя.

Той отстъпи встрани, като очевидно очакваше тя да излезе, да намери квартирата си, да се преоблече и след това да се върне по обратния път. Вместо това тя бързо го подмина и взе табла за храна, все още облечена в забранения авиационен гащеризон.

— Трябва да се преоблечеш – повтори капитанът.

— Наистина трябва – съгласи се тя. – Но първо ще се нахраня.

Седна съвсем сама на някаква маса. Тишината бе ужасна и враждебна и й показваше с болезнена яснота, че не може да допусне и най-малката грешка през следващите четири месеца. КВС отдавна твърдяха, че жените не са достатъчно силни, за да могат да пилотират четиримоторни бомбардировачи. Не трябваше да им позволи да си помислят, че са били прави. Товарът на плещите й бе по-тежък от парашут и тя се опитваше да не мисли за Роуз и Джоан и за това колко ужасно дълъг щеше да й се стори престоят й в Ливесден без близки хора.

След вечеря й заповядаха да отиде в офиса на главнокомандващия. Запъти се бавно натам, като се стараеше да разпали у себе си огъня отпреди малко, да събере сили да защити позицията си след строгото порицание, което щеше да получи заради номера си в столовата.

Но в офиса не я посрещна главнокомандващият на Ливесден – там стоеше маршалът от въздушните сили Уайлд, приятелят на майка й, мъжът, когото бе видяла два пъти от детството си насам – първо, по време на пробните полети и след това още веднъж, по време на обяда, когато произнесе реч. Загледа го мълчаливо.