Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Добре. Сега, след като узна всичко, след като го осъзна, още ли искаш да го откриеш? Сигурна ли си съвсем?
— Да — и за първи път Пола обърна глава към него. — Да, трябва да го открия, нищо няма да промени решението ми. Той ми е баща, част от самата мен. Какъвто и да е бил, каквото и да е сторил, трябва да го видя лице в лице. Трябва да чуя какво пък той ще каже.
— Не е ли по-добре да запазиш илюзията? Как би се чувствувала, ако се окаже от този тип хора, за които старицата говори днес, бездушен убиец или побъркан, какъвто ти твърдеше, че е Шварц? Налага ти се да помислиш до какъв край би се стигнало.
— Ако е болен, ще се грижа за него. Това би било най-лесното. Ако има нужда от мен, аз съм негова дъщеря. През тези дълги години е бил в изгнание и по този начин трябва да е заплатил за извършеното от него.
— И ти би могла да му простиш?
— Иска ми се. Желая да го намеря. Зная, ще ме помислиш за луда, но когато бях малко дете, виждах често майка си и нейния съпруг да излизат заедно. Тогава си мислех, да може само баща ми да се появи отнякъде на вратата, да пресече градината, да дойде при мен и да ме отнесе със себе си… Създадох си образ за него, Ерик, понеже нямах нищо друго. Сега зная, че той съществува, и всичко в мен крещи, че трябва да го намеря. Да го видя, да го докосна. Да превърна съня в действителност.
— А ако това се окаже кошмар?
— Не вярвам. Не мисля, че каквото е вършил, ще има някакво значение за мен. Не мисля, че ще ме е грижа за това.
— Ясно. — Фишер се изправи да напълни чашата си. — Аз те обичам, Пола. — Говореше тихо, като я наблюдаваше внимателно. — Знам, че не мога да заместя това, което ти липсва, но не можеш ли да я караш някак си с мен вместо с него?
Пола поклати отрицателно глава. Върху лицето му се появи израз на болка и пренапрегнатост. Внезапно й стана ясно, че го бе наранила.
— Не, мили. Това не е едно и също. Никога не бих била щастлива с теб, ако в този момент побягна от него. Нашият ред ще дойде, когато минем през всичко това.
— Ами ако това не премине? Той може да те отнеме от мен завинаги?
— Не вярвам, но докато не го видя, не мога да ти обещая нищо. Ще продължаваш да ми помагаш, нали?
— Така сме се споразумели и аз ще спазвам нашата договореност дори ако се случи това, което желаеш, но не очаквай да бъда много щастлив, ако го осъществим. Не се надявай, че ще ми е много драго да те видя как се хвърляш в обятията на баща си и да извикам от радост ура.
— Не го очаквам. Запомни обаче едно: аз също те обичам.
Тя се доближи до него и го целуна. Нищо повече не беше казано.
Когато на другата сутрин дойде да я вземе за закуска, той се усмихваше и не изглеждаше така напрегнат, но някак изморен, сякаш не беше спал добре. В асансьора тя се притисна към рамото му. Малко по-късно, докато четеше „Монд“, Фишер видя новината за пристигането на принц Хайнрих.
— А сега — запита той — защо, по дяволите, се е домъкнал тук? Телеграфирах на майка му за теб и идването ни в Париж. Предполагам, че идва за проверка. Има едно нещо, което не приемам: клиентът да се мъкне по петите ми. — Той сгъна вестника и го захвърли на пода. — Ще отида да видя този джентълмен и да си изясня положението.
След двадесет минути Фишер стоеше пред рецепцията на „Риц“. Минута по-късно бе поканен в апартамента на принца. Управата на хотела не беше много склонна да съобщи за посетителя — не бивало да бъде обезпокояван принцът. С доста агресивен тон Фишер им внуши, че такава постановка не важи за него и по-добре ще е да опитат. Доста колебливо дежурният администратор се обади на заместник-управителя, а той още по-нагоре. Накрая едно от хотелиерските момчета го отведе на първия етаж. То го остави пред вратата на апартамент Р/С При почукването вратата се отвори от човек в черно сако и панталон на прислужник. Той го покани вътре на много лош френски. Фишер заговори бързо на немски, което изписа облекчение по лицето на прислужника. Негово височество, ще го приеме, ако бъде така любезен да почака за малко в хола. Това беше очарователна стая, чиито стени бяха покрити с красива дървена ламперия от XVIII век. Цветът и гравюрите върху дървото бяха от същия период. Холът създаваше деликатна, успокояваща атмосфера, така непривична за модерните хотелски апартаменти дори от ранга на „Риц“. Фишер чу отварянето на врата зад себе си и се обърна. Хайнрих фон Хесел се появи облечен в копринен халат и черни панталони под него. Около шията му бе увит бял копринен шал, което напомни на Фишер образ от съвременна кинокомедия. Той пристъпи напред някак сковано, сякаш му беше трудно да огъва коленете си, и подаде ръка. Фишер я пое.