Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Добро утро — поздрави принцът. Фишер чуваше за първи път гласа му. Той беше дълбок, с гърлен английски акцент.
— Добро утро, сър. Научих тази сутрин от вестниците за вашето пристигане и помислих, че ще е добре да разменим по някоя дума. Добре ли пътувахте?
— Летяхме чудесно, съвсем спокойно.
Той се отпусна в едно от нежните френски кресла. Когато се ръкуваха, Фишер забеляза, че ръката му трепери. Движенията му бяха привични за човек или много стар, или със съвсем деликатно здраве. От друга страна, изглеждаше физиката му да е най-малко над нормата. Беше висок, с яко телосложение човек, значително по-едър от Фишер. Нямаше признаци да страда от видим недъг. В държанието и говора му обаче имаше някаква мудност, която създаваше впечатление за нещо извън нормата. Стойката му беше неестествена, което Фишер забеляза още при първата им среща, когато Хайнрих стискаше облегалката на софата зад гърба на майка си.
— Намирам пътуването със самолет за много удобно — продължи принцът. — Там човек се отпуска. — Той сякаш непрекъснато търсеше или очакваше нещо. Очите му постоянно шареха из стаята и се връщаха отново върху Фишер с отвлечен израз.
Фишер извади цигарите си.
— Мога ли да ви предложа? — Той беше много по-естествен в подхода си към сина, отколкото към майката. У него нямаше никакви опити да се надува или да прави впечатление. Представяше се такъв, какъвто беше, извънредно богат, задоволен човек, с прилични маниери и никакво желание да се перчи някому. Той по-скоро гледаше през Фишер, отколкото на него.
— Бих желал цигара, благодаря ви. Говорите ли немски, мистър Фишер? А, Йозеф…
В този момент прислужникът влезе в стаята. Носеше върху поднос голямо шише в сребърна подставка. По лицето на принца се появи нещо, което накара Фишер да се спре, преди да отговори. Това бе израз на потайно доволство. Той пое шишето с две ръце. Фишер излъга импулсивно:
— Не.
— Ах! — кимна принцът, озърна се и каза на слугата на немски: — След петнадесет минути ми донеси друго шише коняк. И не ме карай пак да чакам — а после се обърна към госта си: — Това е моята малка слабост. Златен чай. Не желаете ли чашка кафе?
— Не, благодаря.
В следния кратък миг Фишер едва устоя на изкушението да поиска от питието на домакина, но веднага съобрази, че тук нямаше място за шеги, дори съвсем интимни. Наблюдаваше как принцът поема голяма глътка. Шишето се полюляваше в ръцете му, сякаш ще падне. Стискаше го, като че ли се боеше да не му го грабне някой. Златен чай.
Господи, мислеше Фишер, коняк в ранни утринни часове! И следваща бутилка след петнадесет минути! Ето значи какво било — тази вдървена походка и втренченият аристократичен поглед. Този човек беше мъртво-пиян.
— Радвам се на самолетите — повтаряше Хайнрих фон Хесел. — Да летиш е истинско удоволствие.
Фишер не отговаряше. Той бе така изненадан, че забрави да запали цигарата си. Сега подробностите започнаха да придобиват значение. Наблюдаваше човека срещу себе си. Едрото тяло бе отпуснато като парцал в креслото, ръцете му стискаха шишето с алкохолен тремор, подобно нокти на хищно животно. Без каквато и да било обяснима за себе си причина Фишер почувствува съжаление към него — това беше окаян човек.
— Как е принцесата? — запита Фишер. Не можа да измисли нещо друго. Намерението му да поговори сериозно го напусна при вида на човек в такова състояние.
— Майка ми е добре — и той пое друга голяма глътка. — Много активна за възрастта си жена. Тя ненавижда полетите, аз ги обичам. Намирам ги успокояващи.
Фишер разпозна у него алкохолната примитивност на ума. Този нещастник бе готов да повтаря бележката си за полетите всяка минута.
— А принц Филип как е?
— На път е за насам. Реши да дойде тук, понеже аз пристигнах. Боят се, че ще се меся в работата ви, мистър Фишер. Полудели са да си възвърнат Солницата на Пьоленберг.
— Брат ви няма такова желание. Пристигна на летището, когато отпътувах от вас, да ме убеждава да не вземам възложената задача сериозно. А вие искате ли съкровището да бъде открито?
— Не чак толкова много. — Принцът остави скъпоценната си бутилка и с големи усилия успя да вземе цигара от голямата кутия пред себе си. Фишер стана и му запали. Миризмата на коняк в дъха му беше непоносима. Трябва да беше пълен до гушата. Хайнрих погледна нетърпеливо часовника си. Сигурно наближаваше времето за новата бутилка.
— Защо нямате желание да го получите обратно? — запита Фишер.
— Защо пък трябва да имам? — и размаха ръката с цигарата. — Имаме си достатъчно. Майка ми има една от най-прекрасните картини на Рафаел в спалнята си. Защо да се нуждаем от повече? Имаме достатъчно съкровища, за които да се безпокоим. Но тя е упорита, мистър Фишер. Майка ми винаги постига това, което желае, знаете ли? Понякога изпълнява желанията на Филип, но никога моите. Знаете ли, че аз съм глава на нашето семейство?