Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Да, мило дете — каза нежно доня Тереса. — Можете да си представите в какво отчаяние ги е хвърлило нашето отвличане.
— Да, и те ще се опитат с всички средства да ни измъкнат от ръцете на нашите похитители — каза доня Луиса, — сигурна съм в това. Опасявам се дори, че се излагат на прекалено голяма опасност и рискуват да бъдат убити от негодниците, които ни държат във властта си.
— И аз се страхувам от същото, деца мои, тази мисъл смразява кръвта ми. Знаете колко безразсъдно смели са Хосе и Естебан. Нищо няма да ги спре да ни освободят, те ще извършат чудеса с ловкостта и смелостта си, за да успеят. Ами ако се провалят?
— Няма да се провалят, майко! — каза пламенно доня Санта.
— Това е невъзможно! — подкрепи я доня Луиса.
— Значи ще дойдат.
— И ние ще ги видим още днес! — извикаха едновременно младите момичета.
— Да, допускам тази вероятност. И аз казвам като вас: ще дойдат.
— Да, и ще ги прегърнем от все сърце, нали, Санта?
— Скъпите ни братя! — произнесе с чувство младото момиче.
Доня Тереса потрепери вътрешно при тези думи на дъщерите си.
— Ето от това се страхувах — каза тя с угаснал глас.
— Защо, мамо?
— Вие ще убиете братята си така сигурно, като че сте забили кинжал в сърцата им.
— Ох, мамо! Как можете да говорите така? — извика доня Санта натъжена.
— Но защо, мамо? — каза доня Луиса.
— Защото ще прегърнем братята си ли?
— Именно.
— Мисля, че разбирам нашата майка — каза младото момиче, — и ако предположението ми е вярно, майка ни има право.
— Какво предполагате, Луиса?
— Мила майко, несъмнено нашите братя ще ни търсят навред. За да се увенчаят диренията им с по-голям успех, те са си направили или ще си направят дегизировката, която носят толкова добре, че никой никога не би ги е разпознал.
— Права си, дъще, ако някой от вашите братя или дори и двамата се промъкнат тук, те могат да направят това само дегизирани.
— Точно така — казаха двете млади момичета.
— И ако не останете равнодушни в тяхно присъствие, едно мигване, един жест, една дума, знам ли, ще бъдат достатъчни, за да ги разпознаят, и тогава…
— Изтезания и ужасна смърт! — извика доня Луиса.
— Да, имате право, майко, и ти, Луиса — каза младото момиче решително. — Заклевам ви се, че каквото и да се случи, въпреки мъката, че не мога да прегърна братята си, няма да се издам, че ги познавам, и ще се отнасям с тях като с непознати.
— Обещаваш ли ми, Санта?
— Да, майко, имате моята дума: каквото и да се случи, ще удържа на нея. Аз обичам твърде много братята си, за да ги изложа по моя вина на такава ужасна опасност.
Доня Тереса целуна двете си дъщери, после насядаха на масата да обядват. Яденето скоро свърши, дамите бяха толкова тъжни и потиснати от голямата си мъка, че нямаха апетит; след няколко минути те станаха, едва клъвнали като птички. Трите дами се настаниха в будоара и се заловиха с ония очарователни женски работи, които оставят душата напълно свободна да мисли за всичко друго, само не и за това, което вършат ръцете.
Към три часа на вратата на апартамента се почука леко. Доня Тереса заповяда да отворят и една прислужничка въведе посетителя в будоара, където дамите се бяха събрали.
Този посетител беше Урубуса. За случая главатарят на бандитите бе сметнал за необходимо да навлече причудлива военна униформа, нещо средно между мексиканската и френската.
Урубуса беше от благородническо потекло, обноските му бяха на висшето френско общество, което основателно минава за най-изисканото в целия свят. Главатарят на пиратите беше още млад, висок на ръст, войнствената му физиономия беше от най-симпатичните, гласът му беше мъжествен, държането му — непринудено, изобщо, както се казва в Мексико, той беше кабалеро в пълния смисъл на думата. При влизането си в будоара поздрави почтително дамите, които бяха станали да го посрещнат.
— Госпожи — каза Урубуса с изискана учтивост, — моля да ме извините, че идвам така да ви обезпокоя във вашия апартамент, но ме води единствено искреното ми желание да ви бъда приятен във всичко, което може да зависи от мен.
— Моля, седнете, господине — отвърна доня Тереса, сочейки един стол.
Урубуса отдаде чест и седна. Този разговор се водеше на испански, който пиратът говореше много добре. Двете млади момичета, надвесени над работата си, изглеждаха напълно непричастни към разговора.
— Госпожо — продължи Урубуса, — позволете ми преди всичко да се извиня на вас и на вашите очарователни дъщери за това, което стана, и за отвличането, на което те и вие бяхте жертва против волята ми.
Младите момичета като че ли не го чуха.