Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
— Да, а после? — запита докторът изведнъж заинтересуван.
— Ами, майоре, поясът ми отвори апетит, претършувах и куртката.
— И какво?
— В нея, в един таен джоб, имаше портфейл, натъпкан с книжа, и още една кесия, пълна със златни монети. Бая богат е бил тоя разбойник, а, майоре?
— Какво направи с книжата?
— Нищо, майоре, с изключение на няколко банкноти на френската банка, които познах и скътах грижливо, не направих нищо с книжата. Не зная да чета, а те са написани на невъзможни езици, исках да запаля лулата си с тях, ала Кучильо, моят другар, ми каза, че може да бъдат полезни и че добре ще е да ги покажа на сеньор дон Агостин.
— Кучильо ти е дал отличен съвет, изпълни ли го?
— Още не съм имал време.
— Какво направи с тях?
— В униформата ми са.
— Покажи ми ги.
— Мислите ли, че са интересни, майоре?
— Много.
— Тогава вземете ги, ето ги.
И затършува в джобовете си. Докторът го спря.
— Не, задръж ги засега — каза той, — ще поговоря за тях с дон Агостин и синовете му. И най-важното, не ги давай никому под никакъв предлог, освен ако генералът поиска да ги види.
— Не ще и дума, майоре, аз не мога да имам никаква тайна от генерала си.
Докторът се приближи до леглото, на което генерал Дьо Вилие спеше дълбоко.
— Хм — промърмори той и погледна часовника си, — часът е дванайсет без четвърт, време е този вечно спящ да се събуди. Ако го оставим, може да спи така без прекъсване цели двайсет и четири часа, но аз ще сложа ред тук.
Тогава извади от един страничен джоб на палтото си малко кристално флаконче, грижливо затворено и пълно с някаква кървавочервена течност; навеждайки се над все още спящия генерал, той отпуши флакончето и го приближи до ноздрите на заспалия. Флакончето веднага оказа очакваното въздействие: генералът отвори очи, привдигна се и се прозина три-четири пъти така, че челюстта му щеше да се откачи.
— Ах — каза той, търкайки очи, — добре съм спал, колко е часът?
— Дванайсет без десет — отговори докторът, — как се чувствате?
— Много добре, докторе, благодаря, вече не усещам никаква умора, чудно как няколко часа сън ободряват човека.
— Да — рече лекарят, — значи се чувствате в състояние да станете?
— Не ще и дума!
— Усещате ли апетит?
— Страшен глад.
— Това е добър признак, тогава се облечете колкото може по-бързо, чакат ви за обед.
— О, няма да се забавя, ще видите. Сиди, дрехите ми.
— Ето, господин генерал.
Няколко минути бяха достатъчни на генерала, за да се облече. Когато десет минути по-късно дон Хосе влезе в спалнята, той видя генерала облечен, свеж, отпочинал и напълно съвзел се след умората от ужасното пътуване. Минаха в трапезарията. Обедът беше сервиран, седнаха на масата. Яденето мина много весело, дон Агостин и синовете му като че бяха забравили всичките си семейни тревоги. Никой дори не намекна за събитията, които се развиха, по мълчаливо споразумение бяха оставили настрана работите си. Когато след десерта дойдоха кафето и ликьорите, дон Агостин Перес де Сандовал отпрати слугите, затвори вратите и като изправи високата си снага, каза:
— Драги приятелю, както несъмнено си спомняте, в Пасо дел Норте аз ви казах, че мога да ви дам обещаните сведения едва когато бъдете в дома ми.
— Точно така, сеньор — отвърна генералът, покланяйки се учтиво.
— Казах ви — продължи старецът, — че това посещение е необходимо, има толкова неща, които човек никога не може да обясни добре, трябва да ги видите със собствените си очи, за да ги разберете. Така вие никога не бихте предположил, че посред Апахерия, в тази пустиня, неподдаваща се на никаква цивилизация, ще намерите не един, а пет града като този.
— Пет града?
— Да, генерале, и то не само така богати и така многолюдни, но поне толкова стари, колкото нашия. Американците са чували да се говори за тяхното съществуване, но никога не са успявали да ги открият, тайната на тези градове се пази от червенокожите и тяхната инстинктивна омраза към белите винаги ще им пречи да им я разкрият.
За да ме разберете добре, драги господин Дьо Вилие, трябва да се върна в доста старо време, но ще се постарая да бъда кратък, и то колкото е възможно повече.
Вие, генерале, като мен знаете, че Перу и най-вече Мексико преди завладяването им са имали много по-напреднала цивилизация от тази на испанците. Мексиканското управление е било благо и бащинско, населението — трудолюбиво, макар и твърде войнствено, и много е приличало на населението на Китай. Земеделието е било на почит.