Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Дон Агостин поиска да изпрати лично генерал Дьо Вилие до определения му апартамент. После го остави, пожелавайки му приятна почивка, съобщи му, че всички ще се оттеглят и че на пладне ще се съберат отново, за да обядват. Генералът все пак бе издържал добре на това бясно препускане, честолюбието му беше поставено на изпитание, за нищо на света не би показал слабост нито за секунда, по-скоро би умрял на седлото. Но сега, когато всичко бе свършило, той започваше да се чувства буквално смазан, наложи се да го свалят от седлото, краката вече не го държаха, ако не му бяха помогнали доктор Герен и Сиди-Муле, нямаше да може да направи нито крачка, беше като вдървен, вървеше само с подкрепата на двамата, или по-право, те го караха да вярва, че върви, а всъщност го носеха
Съблякоха го. Докторът му даде успокоително, което бе приготвил набързо, проснаха го на едно легло и той веднага потъна в дълбок сън, толкова дълбок, че дори Сиди-Муле се уплаши. Генерал Дьо Вилие, едва оздравял, сигурно имаше наистина железен организъм, за да издържи на такава умора. Докторът се разпореди да сложат генерала в много топла баня, без той да усети: беше като мъртъв. След като оставиха генерала в банята осемдесет минути, извадиха го и го простряха на един дюшек. После докторът и Сиди-Муле с фланелени ленти, напоени с камфоров спирт, се заловиха да разтриват силно болния по цялото тяло и особено по колената; тези фрикции продължиха почти половин час.
Сложиха отново генерала на леглото му, добре завит, без сънят му да бъде прекъснат нито за секунда — той беше все така напълно изнемощял, ала докторът посочи на Сиди-Муле, че кожата му бе загубила мраморната си твърдост, че бледността на лицето му бе изчезнала, че бузите му бяха леко поруменели и особено сънят, все така дълбок, сега беше по-спокоен, дишането — по-равномерно и по-нормално. Тогава всеки от двамата се просна на един дюшек и почти веднага заспаха. Малко преди полунощ докторът се събуди; с един ритник той накара Сиди-Муле да отвори очи.
— Хей, майоре — каза войникът, смеейки се, — не ме милвайте толкова силно, моля ви.
— Хайде, мързеливецо — каза докторът, — вместо да се глезиш, трябваше да бъдеш на крак преди повече от един час.
— Хм, вие, майоре, не ме събуждате нежно, досущ като генерала.
— А, като става дума за генерала, я да видим какво прави той — рече докторът.
— О-о, добре му е, я вижте колко дълбоко и сладко си спи! Дявол да го вземе, знаех, че е поспаланко, ама чак толкова! Слушайте, докторе, не искам да ви додявам, но ще ви помоля за един съвет.
— Мен ли?
— Че няма да взема да питам Диамант, кучето на дон Естебан, я.
— Защо не помолиш за съвет твоя генерал?
— Преди всичко защото по време на пътуването генералът си имаше друга работа, а не да слуша моите приказки.
— Добре, а сега!
— Дявол да го вземе, та той спи, нали сам виждате, майоре.
— Вярно, говори и бъди кратък.
— Няма да бъде дълго. Трябва да кажа, майоре, че вчера се бих здравата с пиратите.
— Зная, и после?
— Тогава забелязах, че отвличат дамите, побързах да ги настигна, почти ги докоснах, ала изведнъж един човек грамада, когото не виждах, се хвърли с все сила върху мен. Само че и аз не му цепих басма, също се хвърлих върху него. Улових го тогава за куртката и го тръшнах на земята, паднах заедно с него, затъркаляхме се, без да се изпущаме един друг. Оня успя да остави куртката си в ръката ми, стана и понечи да избяга, хванах го за пояса, ала той и него остави в ръката ми. Съблякох го почти до голо, не знам как щеше да свърши всичко това, бях побеснял, когато изведнъж пиратите се върнаха отново към нас. Другият, без да му мисли много, ми остави дрипите си и си плю на петите. Нямаше как да го сгащя отново, това му стигаше.
— Ще престанеш ли най-после с тия глупости, говедо такова?
— Почакайте, майоре, ей сега ще видите. Тогава пристигам в лагера и забелязвам, че поясът е тежък, отварям го, беше пълен със злато и банкноти. Естествено, конфискувах монакосите38. Нали имах право, майоре?
38
Златни монети. — Б. авт.