Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Светлината се засилваше от минута на минута и придобиваше мащабите на пожар. Макар че се разпростря от всички страни на огромно пространство, огнището й изглежда беше на върха на един много стръмен хълм, в подножието на който течеше доста широка и дълбока река, която като че го опасваше. На другия бряг на тази река се забелязваха обработени земи с високи и здрави огради. Когато стигнаха до брега на реката, конете навлязоха сами в нея и заплуваха. Ездачите, образували плътна група, за да устоят на много силното течение, минаха през реката благополучно и се изкачиха необикновено ловко на високия бряг, който преминаваше в стръмен склон. Започнаха да изкачват хълма по нещо като козя пътека, която непрекъснато завиваше.
Генерал Дьо Вилие се оглеждаше с жив интерес. С учудване забеляза, че по склоновете на възвишението, от основата до върха, стърчат земни укрепления, построени отлично, с дълбоко познаване на балистиката. Тази височина беше истински Гибралтар, годен да устои дори на значителни, опитни в боя сили. Дон Агостин и двамата му сина не казваха нищо; те наблюдаваха крадешком генерал Дьо Вилие и следяха с явен интерес впечатленията му при вида на тази страшна крепост; чувствата се отразяваха едно след друго върху изразителното лице на генерала, който, не знаейки, че е наблюдаван, не се сдържаше в нищо. Когато стигнаха до известна височина, конниците се спряха.
Пред тях се разтваряше пропаст, широка най-малко двайсет метра и с неизмерима дълбочина. За минаване над тази пропаст служеше временен дървен мост, поддържан от подпорни греди, широк два метра и без парапет. От другата страна на моста се простираше площадка от най-много седем-осем метра, със земни насипи, които служеха за предмостови укрепления. Там зееше вход на пещера, достатъчно широк, за да минат спокойно пет души един до друг, ала вътре се разширяваше значително. След тази пещера идеше подземие, повдигащо се под лек наклон и излизащо накрая в самия център на огромната площадка, образуваща върха на хълма. Всички тези укрепителни съоръжения бяха направени от пръст с цената на нечуван изнурителен труд; там бе работено дълги години за видоизменянето и допълването им малко по малко, според обстоятелствата.
По време на войната на Мексико с Франция, когато мексиканците получаваха от Съединените щати големи количества всевъзможно оръжие и муниции, много конвои бяха нападани и разграбвани от команчите, като по този начин крепостни топове и пушки, дори планински оръдия, саби, щикове бяха пренесени в тази необикновена крепост, за да послужат за нейното въоръжаване. Тази крепост, построена изцяло от пръст и доминираща над цялата околност, беше устроена по такъв начин, че да бъде абсолютно невидима отвън. Трябва да се приближиш много не само за да забележиш необикновените укрепления, но просто да заподозреш тяхното съществуване. На това високо плато се издигаше, напълно незабележим отдолу, затворен и защитен от всички страни посредством земни насипи и здрави стени, градът, или по-точно казано, селото убежище на команчите, техният истински свещен град. Платото, на което беше построен градът, имаше ширина около три левги. Градът на команчите беше построен като всички селища на тяхното племе. Той представляваше безразборно наглед скупище от грубо стъкмени колиби с кръгла форма, с прилепен до всяка от тях навес, предназначен за съхраняване на зимни припаси.
Някои от тези колиби, на големите воини и на вождовете, бяха изградени с адови — вид грубовати тухли от рядка кал с нарязана на ситно слама, изсушени на слънце. Всички други колиби бяха мизерни, мръсни и отблъскващи на вид. В средата на селището имаше обширен площад, в центъра на който се издигаше голямата „магическа Кали“, тоест голямата колиба, където стават събранията на вождовете на племето. Тази колиба, построена от дърво, беше с кръгла форма; вътре имаше скамейки, разположени амфитеатрално около цялата стена, направена от огромни дървесни дънери, захванати един за друг и измазани. В средата на колибата, под една голяма дупка, пробита в покрива, за да излиза димът, земята беше издълбана кръгообразно до почти шестдесет сантиметра дълбочина. Именно около тази дупка сядаха главните вождове, пред огъня на съвета, в присъствието на по-нисшите вождове и воините, които, насядали по скамейките, присъстваха на разискванията на членовете на съвета. Покривът на тази огромна колиба се поддържаше от много дебели махагонови дънери, забити в земята като грубовати колони. Пред входа на магическата колиба, на пет-шест метра пред нея, се намираше ковчегът на първия човек, тоест нещо като тръба или буре, забито в земята и почти чезнещо под цветята, с които е обвито. Вдясно от този ковчег на първия човек, на два дълги пръта, забити в земята и завършващи като вила, беше поставена свещената лула, украсена с разноцветни пера, която никога не трябва да докосва земята. Вляво от ковчега на първия човек имаше един дълъг прът, завършващ на края с препариран лешояд, който държи в човката си змия; под тези животни се развяваше знаме от кожа на антилопа, на което беше грубо изрисуван в червено пълзящ бизон; от горе до долу този прът беше украсен с пера.