Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Вярно я! — облещил се в лицето му Панчо.
Станчо блъснал Панчо.
— Хайде, махай се!
— Коооой?!
— Тури вода у ведрото, та се погледни, па тогава питай!
— Ами ти, бре!… — на свой ред го тласнал Панчо. — Харно ти откъсна дребният юнак ухото, ами да беше ти откъснал и главата, че да не се мъчиме напразно толкоз време!
— Марш и двамината, бре! — изревал Ванчо.
— Не ме тласкай!… Кой е кокорбашията?
— Ега те у кокорбашията!
Счепкали се внезапно и буйно, озверяло се сбили, силели се на кълбо. Разплели се. Панчо успял да сграбчи и двамата за косите, блъснал главите им в дървения зид на конака.
Покривът се залюлял.
Станчо се изтръгнал, сграбчил ги и двамата за косите и след като блъснал два пъти главите им в зида, потретил с все сила.
Покривът се срутил върху им. Развалините се раздвижили, раздвижили, подал се нечий крак и замрял.
Бишо се смеел лениво и от сърце, наслаждавал се на гибелта им и не забелязал как гаргата безшумно паднала върху камъчето, клъвнала го и се скрила.
Тогава портичката, излъскана от безчет длани, се отворила. Стоедин и Фотко влезли в двора. Фотко се закашлял от праха и литналите паяжини. Стоедин учудено разглеждал разрухата.
— Ей, айдуци! Къде сте? — и забелязал Бишо. — Какво е ставало тук?
— Речи лека пръст, па не питай — изправил се Бишо и го познал със закъснение. — Бре, ама ти върна ли се? Носиш ли я кърпицата? — Разбрал по очите му, че я носи и се развълнувал. — Брей, човек, ако не бях аз, все ти бяха затрили зърното, па с него и невестата! Хубаво ме гледай — едва го завардих!
— Къде е? — извадил кърпицата Стоедин.
Бишо потърсил, забелязал сред попилените някога си мъниста и бисерче, което много приличало на камъчето, вдигнал го и го подал. Първо взел кърпицата и чак тогава го пуснал в шепата на Стоедин.
Фотко гледал със съжаление как вълшебната кърпица преминала в ръцете на Бишо. А той веднага я разстлал, нетърпеливо се облизал, зинал да заръча — и останал с отворена уста.
— Ха де! — засмял се Стоедин и приседнал да отдъхне.
— З… задръс… сти ми се… к… кое по-напред… — облещил очи, сякаш се задавил Бишо. Фотко силно го тупнал по гърба и той блъвнал като отприщен:
— Бяло месо от кокошка, бут печен телешки, луканки-нки четири и половина и парче сланина, и още една сланина, и… Печена пиперка!… Слушайте, днеска сте на моя софра! — Зеле-зеле-зеле-зеле, уффффца! Нан… на шиш! Пита сирене, две кашкавал! — и лакомо заплакал. — Кукурекдамар-шкембе, гърне спържа с праз лук…
Купището храна растяло ли растяло, а той не можел да спре и все заръчвал. Стоедин и Фотко се засмели. Фотко млъкнал, млъкнал и Стоедин, а смехът продължил. Дрена се появила при портичката към пустия път, протягала длан с истинското бистро камъче и се кискала. Стоедин я познал и бавно се изправил.
— Помниш ли ме? — присвила очи Дрена. — Онова, дето го взе, не е твоето камъче. Ето го твоето.
Стоедин погледнал мънистото, което му дал Бишо и разбрал, че бабата говори истината.
— Дай ми го, а?
— Па нали затова съм дошла?… На, баби. Ела си го вземи. Хайде, ела… че твоите нозе — по-пъргави.
Стоедин тръгнал към нея. Пристъпвал бавно и предпазливо, защото доловил в очите й нещо жестоко и кораво. Фотко се вцепенил като омагьосан, с усилие тръснал глава, опомнил се и викнал:
— Чакай, побратиме!
С неподозирана бързина успял да дръпне Стоедин и да му нахлупи капата. Стоедин изчезнал тъкмо когато Дрена зло посегнала към очите му с криви ноктести пръсти. Яростно изкрещяла и се хвърлила към Фотко, но внезапно политнала и се превърнала в кост, прилична на човек. Невидимият Стоедин успял да я удари с вълшебния боздуган. Свалил капа и пак станал видим. Отрил лице, отдъхнал и закачил боздугана на пояса. Огледал костената фигура, изчоплил бистрото камъче от костените пръсти и пак го вързал на ризата си като копче. После отворил кованата неотваряна портичка: пустият път се протягал далече към червеникави хълмове и там не било утрин, а зрял, горещ ден.
Фотко, който се уплашил със закъснение, треперел и се опитвал да каже нещо, но само тракал със зъби.
— Хайде, побратиме — усмихнал се Стоедин и го тупнал по рамото. — Ще си дотрепереш из път. Нямаме повече работа тука.
Излезли, обърнал се да затвори портичката, погледнал в двора и се слисал: върху руините се издигала могила от каква ли не храна. Бишо не се виждал — чувал се само обезумелият му глас:
— Казан с курбан-чорба!… Три тави качамак!…
— Какво прави този… — забелязал го най-сетне между казаните, тавите, делвите и гювечите Стоедин. — Ей, айдук, ха със здраве!
— Шейсет и шест баници с по сто и шест жълтъка, риба-шаран на фурна… — пак потънал в храната Бишо.