Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— От ястреб пѐро, от линдра вла̀кно! — простенала Кина.
— От меше желъд, от змѝя жило! — пропели Пана и Кустадина.
— Та как ми е око будно-остро и език меден-коварен, йощ, та дваж по̀ да станат! — изсъскала Кина.
— Та как сме омайни, търпеливи и на снага държеливи — йощ, та триж по да сме! — прошепнали Пана и Кустадина. — Ела ни, юначе-дълголетниче, ела, ела, стъпи ни на рогозката…
— А, тоя път го вече не отстъпвам! — тръснала ръце от хорото Кина. — Кой ги спира хитрите юнаци, що са поели за жива вода? Аз!… А дълголетието е юначество най-вече хитро, та коварно! Колцина се изхитрят да провървят сто и една годин?… Нане, мой е!
— Кино, да се скинеш, та на две да станеш! — викнали, та пропели Пана и Кустадина. — Дълголетието е юначество най-вече търпеливо!… Колцина имат търпеж да откретат сто и една годин! Наш е, нане! Наш!
— Пано-Кустадино, да паднете, та да не станете! Мой е! — замахнала Кина и се сбили пъргаво и стръвно.
— Мирни! — скарал им се Злоокия и бабите застинали.
Легнал, долепил ухо на земята, послушал, послушал и се изправил. — Сестри, чини ми се, тоя юнак няма да е лесен. Един го оставихме — още двама води. Не сте само вие — и аз го искам, ама хайде — чоп, па комуто е късмет.
Откъснал косъм от брадата си и го хвърлил в огъня. Оттам излетяла голяма синя муха, бръмнала дебело и закръжила над главите им. Следели я с очи, без да помръднат. Мухата стеснила кръгове около Пана и Кустадина и те щастливо се ухилили. Тогава Кина скръстила ръце на гърди — дясната бяла и красива, а лявата възлеста, с хищни нокти — и скрито драснала устна. Набъбнала капчица зелена кръв, мухата пронизително забръмчала, устремила се натам, Кина хлопнала уста и я погълнала.
— Е ха, честит да ти е, сестро Кино! — завистливо се усмихнала Пана. — Пък, дано да не потрябваме и ние — додала Кустадина. После подскочили, превърнали се в гарги и кацнали на скалата.
— Сполука, сестро — още по-угрижено се вгледал в пътя Злоокия. — Ще те чакаме при пустия кладенец.
— Сполай. Не вярвам много да се бавя.
— Дано, дано.
Превърнал се в гарван и полетял. Гаргите го последвали.
Кина се разшетала: хвърлила върху огъня с гърнета шепа пясък и те изчезнали. Откъснала от литака си конец, запратила го към колибата — и под навеса увиснала детска люлка. После заслонила с длан очи, нетърпеливо се взряла в пустия път… И когато далече-далече се появили три човешки фигурки, тихо се изкискала, покачила се в люлката и се превърнала в дете.
2
Стоедин, Фотко и Бишо вече приближили сипея. Фотко едва влачел крака от умора, хвърлял сърдити погледи на Бишо, поклащал дългоуха глава и мърморел:
— На, айдукът си е айдук. Вари го, печи го — пак айдук. Като няма какво друго да граби — мястото ми граби — отбутнал го вървешком и застанал до Стоедин. — Докога да му втълпявам, че до юнака на дружината вървя аз, като пръв помощник и побратим?…
Но Бишо, все едно че не говорели на него, вместо да изостане, минал от другата страна и пак тръгнал до Стоедин. Фотко изпухтял, измъкнал от пазва старата вълшебна капа и яростно я нахлупил на Бишовата глава.
— Пу, като не разбира от дума — поне да го не гледам!
И наистина, Бишо мигом изчезнал и станал видим отново чак щом капата тупнала на камънака.
— Речи му на говорящото магаре да ме не обува повече у тая миризлива капа, бре, Стоединчо! Мразя да съм невидим!
— Докога ще се дърляте? — добродушно се скарал Стоедин.
— Речи му, вместо да се сърди, да ме изкоманди! — виновно се оправдал Бишо. — Искам да го послушам, а не мога от едното просто казване. Цял живот съм командуван, така съм навикнал.
— Що, мислиш няма да мога? — изпъчил се Фотко, вирнал клепоуха глава и строго се окашлял, но видял, че Бишо сочи ушите му и се смее. Тогава извадил от пазвата мушмула и вишна, глътнал ги и щом ушите му станали обикновени, заповеднически ревнал:
— Я слушай, бре, айдук с айдук, командувам те да запомниш веднъж завинаги, че е желателно човек да има малко съвест, па да се чукне с пръст в челото и да си рече: ей, рекоха ли ми да ида незабавно назад и да вървя не една или две, а най-малко три крачки подир главния и единствен помощник и побратим на юнака, защото не стига, че ме прибраха у дружината, кога им приплаках с вълшебната кърпица в ръка, да се не знае и кърпицата и чудото, ами…
Бишо, който тръгнал стегнато, сякаш марширувал и на няколко пъти се приготвял да изпълни командата, разочаровано кипнал:
— Това команда ли е, бре? Докато изречеш края, забравям началото!