Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
И тогава чули приближаващите гласове на Стоедин и Фотко.
Спас и Спаска задържали дъх, прекрачили в гъстака и се спотаили. Първо се показал Стоедин. Фотко уморено се катерел подире му и устата му не млъквала:
— А като каква е на цвят тая жива вода?
— Не знам.
— И това не знаеш. Е, как ще дирим нещо, като ни го знаем как изглежда, нито къде е?… Детинска му работа. Добре, че аз съм с тебе, инак…
Стоедин дръпнал капата от ръката му и му я нахлупил.
— А, нали? — чул се гласът на невидимия Фотко. — Всеки може така! Щом ти се изпречи едно важно питане, дето му не знаеш отговора — да му речеш: изчезни като видение! — Стоедин шеговито замахнал по посока на гласа. — Да, ама не съм там! — изкискал се той.
— Как се местиш толкова бързо, бре? — спрял Стоедин.
— Не бързо, а навреме — свалил капата Фотко и пак станал видим. — Хайде малко по-бавно, душата ми излезе! Аз не съм трампил години за сила… А?… — и му посочил як млад бук. — А това дърво можеш ли?
— Много знаеш — изтръгнал дървото с лекота Стоедин.
— Па знам — радвал се на исполинската му сила Фотко. А Спас и Спаска гледали от гъстака облещени и с отворена уста. Стоедин и Фотко преминали край тях, без да ги забележат.
— Бре, главо, хайде като знаеш толкова, речи — засмял се Стоедин и поклатил глава. — Юнак Чило подиграхме ли го? Задето с тоя вълшебен боздуган не се е отървал веднага от айдуците, още в двора им?
— Е, та що? — не го разбрал Фотко.
— Па за каквато глупост го подиграхме — същата я направихме, тикво. Защо се не върнахме с тоя боздуган направо тука?… Да вземеш от пияници кърпицата, та да я дадеш на айдуци. А?
— Нали тия вълшебни удари са броени, бре! Защо да ги изхабиме веднага! — разсърдил се Фотко. — Слушай, ще ти правя една забележка: и с годините така — раздаваш ги, сякаш са чужди! За орехи ли сме тръгнали?… Няма да бързаме толкова — ни с хабенето, ни с раздаването!… Знаеш ли какво ни още чака и къде…
Отминали и гласовете им заглъхнали нагоре. Спас и Спаска забравили да дишат, изтръпнали и неми. И стоели така, изтръпнали и неми, дълго след като гласовете съвсем изчезнали.
— Невесто драга, пиле Спаске… — облекчено проплакал Спас. — Зер беше същото онова момченце?… Видя ли какво направи с дървото?… Леле, веднъж и кавга да помогне…
— Имало дни! — ужасено изхлипала Спаска.
Изправили се, прегърнали се и ревнали в щастлив плач — хем страдали по неосъществената мечта — кърпицата, хем се радвали на избавлението си. И докато буйно плачели, вързали на възел остатъците от ремъка. И вече можели да вървят само един до друг, защото разстоянието помежду им изчезнало.
15
Вече целият сайвант бил рухнал от сътресението на ударите. По двора — изпотрошени боздугани.
Панчо се плискал на кладенеца, а Ванчо пъдел гаргата с копието. Дошъл ред на Станчо да троши камъчето. Избрал огромен кован боздуган, качил се по стълбата на чардака, засилил се, скочил отвисоко и ударил камъчето.
Земята така се разтърсила, че стряхата на чардака се съборила. Боздуганът се пръснал на трески. Гаргата уплашено изкряскала, пак се спуснала да клъвне камъчето, но Ванчо я прогонил.
А на камъчето му нямало нищо. Ни драскотина.
— Какво е това чудо, бре!… — разярил се Панчо. — Ааа, сега ще я наредя аз, та да ме помни!
Разровил купището оръжия и намерил боздуган-великан. Едва го повдигнал.
— Помагайте!
Станчо се присъединил и хванал боздугана, Ванчо размахвал пръта и пъдел гаргата. Само Бишо, клекнал настрана, подигравателно се хилел.
— Де и ти, бре! — сопнал се Станчо.
— А, тц — още по-широко се ухилил Бишо. — Мене ми шетня не трябва.
Станчо и Панчо вдигнали с общи усилия боздугана и се качили на чардака.
Засилили се, скочили и ударили по камъчето.
Част от чардака рухнала. А на камъчето му нямало нищо.
Бишо се засмял тънко-тъничко.
— Що се кискаш вече толкоз време като селска визитарка, бре! — разярил се Панчо.
— Па смешно ми е. Щото и до утре да го блъскате зърното, момето пак няма да се появи.
— Слушай сега какво ломоти — с омраза го погледнал Ванчо. — Е защо това?
— Па защото сега се е сгушила зашеметено и си вика: не, предпочитам да ми се тури край на живота, отколкото да я зърна пак оная мутра четинеста и с нос като коляно. Това гледка за гледане ли е?… По-харно да ме смажат с трусове. Нека.
Панчо, Ванчо и Станчо се вгледали преценяващо един в друг и настанало зловещо мълчание.
— Вярно! — пръв избухнал Ванчо.