Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— А, недей. Моите си да надвия някак… — засмял се Дако.
— Идна година — ядка в черупка, не знаеш ще ти загорчи ли, ще те заслади ли…
— Не ще човекът да ги трампи за години, бре, побратиме! — не издържал Фотко. — Ще ги трампиме за… на, ето, ще му отдереме половината от кърпицата, и…
— А, недейте, това е още по-лошо. Не ми трябва — станал Дако. — Аз докато се не уморя с работа, залъкът благ ми не става. Даром ти ги давам. Аз съм си моето рипане изрипал.
Подал на Стоедин вълшебните цървули и изпратил двамата побратими чак до пътеката.
— Как без да ти се отблагодаря, бай Дако — може ли така! — притеснил се от големия подарък Стоедин.
— Ти намери живата вода. Това стига. Ще се разчуе, и до мен ще стигне… Да знам поне, че не съм гонил вятъра. Пък и съм помогнал с каквото съм можал… Хайде, добър път и сполука!
— Сполай ти, бай Дако, ще те споменувам! — махнал му за сбогом Стоедин.
— И аз тебе, момченце.
Тръгнали побратимите по пътеката, катерили се спорно — месечината светела ясно и сребърно.
— Та, казваш — ще я дириме, докато я намериме! — запъхтял се Фотко. — Аз така разбирам: тръгнеш ли да дириш — не спираш, докато не намериш. Жива вода — жива вода. Може. Само което не съм подирил — него не съм намерил.
Стоедин мълчаливо крачел.
— Редовен човек тоя бай Дако — пак се обадил Фотко. — С мярка умен и с мярка глупав. Аз ги най-харесвам тях, редовните хора. Щото има едни повредени. Само глупави. Далеко да бягаш от такива. Има и други — те пък само умни. От тях — не да бягаш, а от хвърлей място да ги заобикаляш!…
— А има и трети. Бърборливи — засмял се Стоедин. — Зине уста, па се залиса, та забрави да я затвори. Не прави сметка, че и утре е ден.
— Това го рече за мене! — засегнал се Фотко. — Добре, кой пък се обади вече… — И обидено замълчал. Но не за дълго. — Мислиш, не мога да мълча? Като камък мога да мълча. Обаче имам едно питане: като каква е тая жива вода?… Като обикновената ли е, мокра ли е?
— Не знам.
Гората се сгъстила и светлината на месечината вече не прониквала така щедро. Пътеката едва се забелязвала.
— А гъста ли е? — пак се обадил Фотко. — И колко е гъста?
— Не знам.
— И това не знаеш. А от какво извира? От извор ли? И къде се намира?
Стоедин не му отговорил — взирал се и търсел белезите, които оставил на идване.
— И това не знаеш — подиграл го на свой ред Фотко. — А какво знаеш?
— Знам, че тука вече трябва да има нишани, по които да се катерим — напрегнато се вглеждал Стоедин и забелязал счупеното клонче на храста.
Малко по-нагоре се виждало и второ, и трето. Отдъхнал и уверено закрачил.
13
При айдуците вече разсъмвало.
Отнякъде се появила гаргата и кацнала на покрива на чардака.
На двора се бил излегнал Станчо и гледал с мътни, уморени очи. Край него, проснат по очи, спял Панчо. Ванчо, стиснал в шепи камъчето, се въртял с последни сили — изгубил равновесие, политнал и друснал в отдавна угасналия огън.
Бишо, облегнат на стълбата, лениво се засмял.
— Кокорбаши, пак си ти! — сритал Станчо спящия Панчо и той с труд се изправил. Ванчо му подал камъчето и преди още Панчо да посегне, гаргата се спуснала като камък от покрива да го клъвне. Ванчо яростно я прогонил:
— Иш, мари!
Гаргата изкряскала и закръжила, Панчо и Ванчо я замерили с каквото им попадне и тя се скрила.
И тримата наблюдавали Панчо с надежда. А той стиснал камъчето към гърди, поел дъх, завъртял се бавно, засилил, засилил още, сплел крака и се проснал.
Бишо пак се засмял кратко и лениво.
— Пу, мързел! — кипнал Станчо. — И смехът му мързелив!… Де хвани се баре веднъж и ти, докато посбереме душа!
— Няма смисъл — спокойно отронил Бишо. — И цяла година да я въртиме, пак няма да й се залюлее свят, та да изскочи и да се появи.
— Хайде, де!… Защо?
— Защото застава нащрек! — презрително тръснал Бишо. — Ние я завъртиме, а тя веднага се завърти вътре на обратно! И що? Все едно си стои неподвижно! Ние засилиме — и тя засили, ама на обратната! Как ще й се залюлее свят? Няма начин.
Станчо го погледнал със завистливо уважение.
— В… верно. А? — признал превъзходството на обяснението му и Ванчо. — Харно де, ами — що натам?
Панчо се вцепенил, постоял така, извил врат и диво извикал:
— Бре, дружино! Пак кокорбашията ще ви го обади средството, с кое ще я накараме да се появи!
Гледали го с любопитство и недоверие, а той показал камъчето, развълнуван от прозрението си.
— Тя вътре в това зърно ли е?… Значи, вътре това зърно е — какво?… А?… — дал им възможност да се досетят. — А?… — И ги подпомогнал, като почукал камъчето в челото си. — Не чувате ли, бре?… Кухо е вътре!… А когато нещо е кухо вътрешната — външното му какво е?… Отделна черупка!… Сега какво правиме?… Трошиме черупката и тя вече, ще не ще, изпъква оголено навънка заедно с кухото! И ще ме погледне така засрамената, пък аз ще я заговоря, да й река: аааа!… А?… Ааааа! — и ще я сгълча бащински.