Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Стоедин го съжалил, поклатил глава. Дръпнал Фотко и двамата поели по пустия път.
А Бишо, изпаднал в странна лудост, издърпал кърпицата от поредния куп храна, газел по храна, изкатерил се, застлал и пресипнало хриптял:
— Пет далъма пастърма, три делви туршия зелени домати, п… пъп… пъ-пешшши четири, осем, двайсет и осем и още един!…
Вече се намирал на върха на планина от храна. Останал без глас, потресено млъкнал. Издърпал кърпицата изпод последния куп — посегнал да опита едно, посегнал към друго… Отчупил кокоша кълка — пуснал я, изтръгнал парче луканка — подържал го, пуснал и него. Прегазил през печени месища, затънал в качамак… Ослушал се: било тихо, много тихо, непривично тихо сред това обилие. Потърсил с очи побратимите, рязко се обърнал накъмто портичките и не ги видял. Обърнал се към входната порта — и там не ги видял. Самотата ставала все по-осезаема, облизал попукана уста и викнал диво и хрипкаво:
— Ей, момченце!… Ало, магарето!… Къде сте, бре!…
Сурнал се надолу, затънал в храната, казан с чорба се обърнал и го задавил, опитал се да се задържи за печено теле, но пак потънал като в тресавище и обезумяло изревал:
— Помоооощ!… Помоооощ!…
Най-сетне се изтръгнал, захапал кърпицата и облещено си помагал с двете ръце, мучал целия омацан — добрал се до портичката и я дръпнал така силно, че я изкъртил. Сгърчил се, уловил се за гърлото, видял далечните фигури на Стоедин и Фотко и заплакал.
Побратимите се отдалечавали размити в разноцветните бликове на сълзите му.
— Еееей!… Чакайте ме, бре, еееей! — изревал с отчаяна молба Бишо. — Водааааа!… Каква да е — вода да еее!… Чакайте, бре!…
Спрели. Обърнали се.
А той тръгнал към тях, повървял, повървял — и хукнал да ги настигне по-скоро.
Книга втора
Първа част
1
Далечният и безлюден път идел откъм червеникави пясъчни хълмове, прекосявал пресъхналото речно корито и се губел през безплодна, опечена от слънцето земя — докъдето око стига.
Свечерявало, огънят край каменната колиба вече прегорял и жарта се покрила с бяла пепел. Баба Кина и близначки-баби Пана и Кустадина, приклекнали с лъжици в ръце, трупали въглени около гърнето, да не стине. На високата скала над тях стърчал големият гарван и угрижено гледал в пътя.
— Забави се! — ядосала се Пана.
— Забави се, та се забрави — додала Кустадина.
— Па, чакаме я — бави се — измърморила Кина. — Я да почнем вечерята, да видите как веднага ще довтаса и ще зине да се хвали: леле, нане, леле, сестри, имаше юначе-дълголетниче — няма го! Дреб и папер остана от него!
— Нека се хвали — прозяла се Пана и облизала празната лъжица. — Ти, като спря на времето онзи юнак, с дълбоката книга — малко ли се хвали?
— Моята хвалба — нещо река, па друго оставя, ти да си го донадиш! — троснала се Кина. — А тя хем всичкото изрече, хем го и натърти! Изричането — как да е. Натъртването ядосва. Мре да натърти. — И вдигнала лице към гарвана. — Нане, ха да почваме, па ще й оставим и на нея.
Гарванът размахал тежко крила, кацнал при бабите и се превърнал в Злоокия. Поклатил побеляла глава:
— Сестри, страх ме е — нещо лошо е станало с наша Дрена!
— Бре, нане, пепел ти на езика!
— Дано не съм прав.
— Я да видим? — разтревожили се бабите.
— Сега ще видим.
Откачил от врата си торбичката. В нея — четири кичура коса: единият бил вързан с червен, другият със син, а третият и четвъртият — с общ жълт конец. Пуснал на земята кичура на Дрена, оня, с червения конец — и дал знак.
Запоклащали се унесено и четиримата все по-бързо, още по-бързо — плюли дружно върху кичура и отскочили. Задимяло, димът почервенял, сгъстил се и се превърнал в Дрена. Изкискала се, посегнала с ноктеста ръка и заплакала:
— Нане, сестри, този го юнак-дълголетник сила не надвива! Направо да го…
Не доизрекла, а политнала да падне като хласната и се вкостенила. Лъскавата кост веднага побеляла, прояла се, после от повърхността й се посипали обилни, бързи струйки и тя се смалявала, смалявала се — докато станала на купчинка прах.
Злоокия гребнал шепа и съкрушено посипал глава.
— Сестри!… Няма да я видим вече наша Дрена! Ни ще я видим, ни ще я чуем!
И трите баби посипали глави.
— О! О! Дрено, душо ледена! Сърце, дренко спечена! Мъст! Мъст за тебе ще мъстиме, мъст!
Духнали в прегорялата жар и огънят буйно пламнал. Уловили се на хоро — играели около гърнето и яростно тананикали:
— Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта, ку̀сни! — дружно посегнали с лъжиците и засърбали. — Мляс-хруп-ръп, три са вече баби — пак е един зъб! Ъх-леле, баба Кина и близначки — баби Пана-Кустадина! Ъх-ъх, ко̀пай с пѐта, ку̀сни!