Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Бре, цял ден ли гладно е държано? — вдигнал очи Фотко към приближаващия Стоедин. А той угрижено приседнал.
— Не знам — прибрал кърпицата Бишо. — И да ми се сърдите, и да ми се не сърдите — мене ми тука не харесва.
— Вдигайте се, да ги подирим, неговите — решително се изправил Стоедин. — Нещо са закъсали. Кой оставя дете така, на произвола?
Тръгнали, но детето силно заплакало.
— Първо да го успим, че се плаши самичко — върнал се Фотко и залюлял люлката. — Ха нани, дядово злато, нани-нани… — затананикал. — Дойди, Сънчо, от горица, та ме хвани за ръчица…
Детето заплакало по-силно.
— Бягай, бре, само го плашиш с тия уши! — избутал го Бишо и залюлял люлката. — Хайде, пиле — наниии-на! — млъкнал и се загледал. — Защо си крие ръцете това дете?… — И пак забързано го залюлял, защото надало глас. — Аааа, нани! Инак Сънчо ще те изпапа! Ам-ам, папа! Нани, живо!
Детето заплакало с цяло гърло.
— Дай на мен! — хванал люлката Стоедин, приседнал и затананикал. — Дойди, Сънчо, от горица… та ме хвани за ръчица… та ми шепни… песенчица… та да расна, да порасна… като кака, като мама… хем послушна, хем голяма…
Тананикал все по-унесено, борел се с връхлетелия го сън. Пръв се отпуснал Фотко — клюмнал, както си седял до зида. По него заспал и Бишо — захъркал отривисто, като изкомандувай. Последен заспал Стоедин — меко увиснал на люлката…
А детето започнало да едрее, лицето му се сбръчкало — и в люлката пак била Кина. Надигнала се, слязла и се изкискала. Преметнала в люлката Стоедин, по него — и Бишо, и Фотко. Скъсала вървите й, огледала небето и се понесла с люлката на ръце — бързо и от бързо по-бързо.
3
Дърветата на тази мъртва гора, без листи и без кора, били разноцветни, с пъстрите багри на камъка. Едни — лъскави като полиран мрамор, други зърнести, трети шуплести… Ту приведени, ту вдигнали нагоре тежки ръце-клони. Някои сякаш се счепкали, други лежали като повалени. А храстите, прилични на каменна дантела, напомняли животни и впрягове.
Кина се спуснала на малката полянка, изтърсила от люлката спящата дружина, превърнала се в гарга и кацнала на близкото дърво. Никой от тримата не се пробудил, само кратко се раздвижили в съня си, а Бишо захъркал още по-силно. Тогава гаргата клъвнала каменния клон и от него се изтръгнал тих и тежък глас. Литнала, кръжала около полянката и клъввала ту едно дърво, ту друго. Гората застенала, стонът й растял и ставал все по-дълбок, многоглас и заплашителен. Фотко сепнато скочил, блъснал се в каменната дантела на храсталака и изумено се втрещил. Стонът на гората се превърнал в тътен.
Тогава се пробудил и Бишо — ужасено изревал, хласнал се в дървото и то извикало с каменния си глас още по-мощно и сърдито. Скоро вече ечала и тътнела цялата гора. Бишо и Фотко се мятали из полянката и, ослепели от ужас, се блъскали в дърветата. Внезапно Бишо спрял, завъртял се около себе си и напразно опитал да захапе края на размотания си пояс, както куче опашката си — друснал, бясно се претърколил и потънал в гъстака.
Последен се пробудил Стоедин — скочил уплашено, но бързо се съвзел, защото вече бил патил това, било му познато от костената гора. Огледал се, зърнал Фотко, хвърлил се към него и опитал да го задържи.
— Кой?!… — пресипнало изревал Фотко. — Пусни ме, аааа!
— Не бой се! Фотко! Побратиме!… Мирен!
— Кой си тиии! — гледал с диви очи Фотко и опитвал да се изтръгне. — Пус… нннееее!…
— Аз съм, бре! — надвикал гласа на гората Стоедин и силно го разтърсил. — Побратиме!
— Стоединчо! Душко! — най-сетне го познал Фотко. — Какво е това?… Къде сме?
— Знам ли?… Кажи ми, та да ти кажа.
И вече не било нужно да го държи — Фотко се вкопчил в него като удавник.
— А?… Побратиме, как ще се измъкнем оттука?
Предпазливо напуснали полянката и дълго драли дрехи из каменния пущинак. Полъгала ги пътека, но скоро опряла в още по-непроходимо каменно мъртвило. Фотко вече се вглеждал в каменните дървета-хора с нови очи — слепият му ужас се стопил и останала само тревогата.
— Тоя пуст път го няма, бре!
И още не изрекъл, пътят се появил: червеникаво лъкатушел под сплетените ръце-клони на дърветата и сякаш ги канел при себе си. Но Стоедин се лутал и търсел, все така се вглеждал и на края повикал:
— Бишооо!…
— Бре, вярно, къде ни е айдука! — сетил се Фотко. — Бишее!
Каменният стон вече поутихнал и гласовете на Стоедин и Фотко го надвивали без усилие:
— Бишооо!… Айдуче, къде щукна, бре!… Бишеее!