Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Кога съм командувал, та да знам как? — озъбил се на свой ред Фотко. — Вместо да се пулиш, научи ме! — и додал с надежда. — А? Ще ме научиш ли?
— Няма да прихванеш. И цяла година да те уча — все тая. То, ако му на всяко магаре командуване прилягаше… — и уморено се спънал. — Стоединчо, няма ли да се гласим вече за нощувка? Доста път отбихме, па и утре е ден.
— Още малко — огледал небето Стоедин. — Докато се вижда на месечина.
Дрипав облак упорито пълзял към кръглата бяла луна. Вече прекосявали сухото речно корито.
— Харно, ама нещо не ми е ясно — неохотно крачел Бишо.
— Да речем, има я маретската жива вода. На, стигнахме я, взехме я. И що ще я правиме?… Според както разсъждавам, само ще си отвориме работа с нея. Па нали с тия вълшебности и чудесии, що си ги вече имаме — нас ни някой може да ни надвие, ни пък да останеме гладни или жадни и прочие. Само наш Фотко да го показваме във вид на изкуствено магаре, да го показваме веднъж у година на някоя чаршия — ще сме най-богати и прочути. Макар че и от това няма нужда — с тая наша вълшебна кърпица, що си я имаме чрез моето лично имане… — и попипал пазва, да се увери, че е там.
— Хайде, щом ти не трябва жива вода, махай се от нас! — отново го избутал назад Фотко. — Побратиме, да се маха!
— Магарешка му работа — презрително се навъсил Бишо. — Като не може да ти отговори на питането — пъди те. — И пак минал до Стоедин. — Добре, че не му обръщам внимание, а, Стоединчо? Инак щях да му река да си тури ушите, че ако с уши е магаре, без уши е още по-магаре.
— Тихо! — спрял ги Стоедин и се вслушал. — Чухте ли нещо?
— Май, сякаш… бабичка скимти някъде — замрял Бишо.
Фотко извадил от пазвата само вишна, лапнал я и ушите му мигом пораснали. Едното пъргаво потрепнало, наострило се към скалата.
— Дете е! — отсякъл Фотко. — Натам!
Забързали.
— Ей, я чакайте да поразмислиме, що се затекохме така слепешката! — разтревожил се Бишо. — Ако е нещо опасно?
— Където има дете — няма опасно! — прекъснал го Фотко. — Аз съм се нагледал невидимата на всякакво опасно и безопасно.
— А що дири дете у тая пустош? — настоявал Бишо.
— Сигур са хора сиромаси, каменари… — отвърнал повече на себе си Фотко. — Я, чак къде ги е прогонила неволята, да си къртят хляба…
Заобиколили скалата и видели колибата. Детският плач вече се чувал ясно и силно.
— Ей, стопани, добра вечер! — повикал Стоедин. — Посрещайте гости!
Не им отговорил никой. За миг станало тихо, дори детето млъкнало. Надникнали в пустата каменна колиба… и тогава детският плач долетял откъм навеса. Бишо предпазливо се отправил натам, Фотко го изпреварил и се надвесил над люлката.
— Бре, дедина душа дребна, трай, а, защо ревеш?
— Гладно е — приближил Стоедин. И пак се огледал. — Чудна работа, какво ли е ставало тука?… Да си зарежат чедото… Ей, хора!… — тръгнал да обикаля скалата.
— Я да се махаме! — пошушнал Бишо.
— Ха махай се най-сетне! — кипнал Фотко.
— Защо това изкуствено магаре постоянната ме пъди? — яростно избухнал Бишо и тупнал с крак. — Ааааа! Нали се плаша и заради него!
Детето силно се разплакало. Фотко отвил личицето му.
— О, о, дедина душа гладна, трай, дядо ей сега ще си го нахрани… Защо стоиш като пукал, та не вадиш кърпицата, бре, айдук?
Бишо трепнал, посегнал към пазвата си, посегнал повторно и пак не бръкнал.
— Не се разбрахте от дума, бре, на, не мога да послушам така!… Стоединчоооо!
Но Стоедин обикалял скалата и напразно викал:
— Ей, хора! Огласете се! Къде сте, хора!…
— На, искам да я дам! — посегнал пак към пазвата си Бишо, но само се почесал. — Кой да ме изкоманди?
— Па като няма кой — самичък се командувай!
Бишо се вцепенил — бавно осъзнал, ококорено раздвижил уста и смаяно се изкискал. Разтъпкал се, застанал мирно, поел дъх и ревнал: — Айдук Бишо! — отговорил си: — Аз!… — смръщил вежди: — Фнимание!… Извади кърпицата! Живо! — пъргаво я измъкнал от пазва и щастливо се изпънал. — Готово, кокорбаши! — отново се навъсил: — Разстеее-ли! Ат-два! — прилежно я разстлал, изпънал се пак и ревнал: — Готово, кокорбаши! — после доволно, с престорена строгост се окашлял. — Крачка встрани, ат-два!
Отстранил се от кърпицата, ударил пети сияещ от възторг и отдъхнал, благодарно учуден. — Пу, да ми падне най-сетне сърце на място! Магарето, що е магаре — и то може веднъж в годината верен ум да даде!… — и пак се умилил. — Леле, колко е хубаво!… Сега вече съм си хем айдукът, хем кокорбашията му!
— Хвани единия, та удари другия — презрително се ухилил Фотко. — Кърпице, стомне мляко!
На вълшебната кърпица веднага се появила шарена стомничка. Подал я към детето, то налапало глинената цицка, лакомо засукало, задавило се и прихванало стомничката, но само с едната си ръчица, с дясната.