Аз, вещицата

Джак Уотсън, млад демон от Глазгоуския университет, мъж с червена коса и ясни сини очи, хвърли само един поглед на Хамиш Осборн и веднага се досети какъв е. Подложи го на формална проверка, която — както всички очакваха — официално доказа, че Хамиш е математически гений, чийто ум не се вмества в стандартните параметри. Уотсън го покани да посещава лекции в университета. Също така обясни на директора, че ако детето продължи да учи в нормален клас, ще се превърне в пироман или нещо също толкова разрушително.

После Уотсън посети скромния дом на семейство Осборн и разказа на изумените родители как е устроен светът и какви видове същества има в него. Пърси Осборн бе получил здраво презвитерианско възпитание и отначало се съпротивляваше на идеята за съжителство със свръхестествени същества, но жена му го засече, че от малък вярва във вещици, защо тогава да няма и вампири и демони? Хамиш плака от облекчение, вече не се чувстваше напълно сам. Майка му го прегърна силно и му каза, че винаги е знаела, че е специален.

Докато Уотсън още седеше край електрическата им печка и пиеше чай със съпруга и сина й, Джесика Осборн реши да се възползва от възможността и да спомене и други аспекти от живота на Хамиш, които биха го накарали да се чувства различен. Почерпи сина си с шоколадови бисквити и каза, че е наясно, че той няма да се ожени за съседското момиче, което бе лудо по него. Защото Хамиш се чувстваше привлечен от по-големия й брат, як младеж на петнайсет, който можеше да рита футболна топка по-далеч от всички други момчета в махалата. Нито Пърси, нито Джак бяха учудени или разстроени от това разкритие.

— Все пак — изтъкна Матю след като опита за първи път вече поизстиналата супа — семейството на Даяна е очаквало тя да стане вещица и тя е станала, независимо дали използва дарбата си или не.

— Според мен това е също толкова лошо, колкото да растеш сред обикновени хора, които си нямат понятие какво става. Можеш ли да си представиш как я притискат? Да не говорим за ужасното усещане, че животът ти не ти принадлежи. — Хамиш потръпна. — Предпочитам невежеството.

— Как се почувства — започна колебливо Матю — първия ден, когато се събуди и вече знаеше, че си демон? — Вампирът по принцип не задаваше толкова лични въпроси.

— Като прероден — отвърна Хамиш. — Също толкова силно е, като да се събудиш жаден за кръв и да осъзнаеш, че чуваш как расте тревата. Всичко изглеждаше различно. Възприемах всичко по различен начин. През повечето време се хилех като глупак, а после плачех в стаята си. Но мисля, че не го повярвах — имам предвид изцяло — докато ти не ме вкара в болницата.

Първият подарък за рожден ден, който Матю направи на Хамиш, след като се сприятелиха, включваше бутилка „Круг“ и разходка до „Джон Радклиф“. Там го подложи на ядрено-магнитен резонанс, като през цялото време му задаваше въпроси. След това сравниха резултатите с тези на виден мозъчен хирург от болницата, докато пиеха шампанско, а демонът още беше по нощница. Хамиш накара Матю да му показва снимките много пъти, впечатлен как мозъкът му светва като неонова реклама, когато отговаря на прости въпроси. Това и досега беше един от най-хубавите му подаръци за рожден ден.