Аз, вещицата

— А! Тогава сигурно има значение, че убих и друга жена, Сесилия Марнит, само преди един век. Вече не бях новоизпечен вампир. — Матю стана от креслото си и отиде до прозореца. Искаше да избяга в нощния мрак и да изчезне, за да не види ужаса в очите на Хамиш.

— Има ли други? — попита рязко демонът.

Матю поклати глава.

— Две са достатъчно. Не може да има трета. Никога.

— Разкажи ми за Сесилия — поиска Хамиш, като се приведе напред в креслото си.

— Беше съпруга на банкер — започна неохотно Матю. — Видях я в операта и полудях по нея. По онова време в Париж всички бяха луди по нечия чужда съпруга. — Пръстите му рисуваха силует на женско лице по стъклото пред него. — Не беше кой знае какво предизвикателство. Исках само да опитам кръвта й. Влязох посред нощ в дома й. Но след като започнах, не можех да се спра. Ала не можех и да я оставя да умре — тя беше моя и аз нямаше да я изоставя. За малко да не спра навреме. Господи, никак не й харесваше да е вампир. Сесилия влезе в горяща къща, преди да успея да я спра.

Хамиш се намръщи.

— Значи не ти си я убил, Мат. Тя се е самоубила.

— Пиех от нея, докато я докарам до прага на смъртта, карах я да пие от моята кръв и я превърнах в свръхестествено същество без нейно разрешение, защото бях себичен и уплашен — извика той гневно. — Как така не съм я убил? Взех живота й, идентичността й, жизнеността й — това е убийство, Хамиш.

— Защо скри това от мен? — Демонът се опитваше да не изпитва нищо към постъпките на приятеля си, но му беше трудно.

— Дори и вампирите изпитват срам — каза нервно Матю. — Мразя се… и би трябвало… за това, което сторих на тези жени…

— Затова трябва да спреш да криеш тайните в себе си, Мат. Те ще те унищожат отвътре. — Внимателно обмисли думите си, преди да продължи. — Не си убил умишлено Елинор и Сесилия. Ти не си убиец.

Матю опря длани в белите рамки на прозореца и притисна чело в студеното стъкло. След това заговори с мъртвешки равен глас.

— Не, аз съм чудовище. Елинор ми прости. Сесилия не можа.

— Не си чудовище — подчерта Хамид, притеснен от тона на приятеля си.

— Може и да не съм, но съм опасен. — Обърна се с лице към демона. — Особено когато съм около Даяна. Дори Елинор не ме е карала да се чувствам така. — Мисълта за Даяна върна пак жаждата, усети стягане в сърцето, което плъзна към корема му. Лицето му потъмня, докато се опитваше да се овладее.

— Ела да си довършим партията — подкани Хамиш сурово.

— Мога да си тръгна, Хамиш — започна несигурно Матю. — Не си длъжен да делиш покрив с мен.

— Не ставай глупак — отвърна веднага Хамиш. — Никъде няма да ходиш.

Матю седна.

— Не разбирам как не ме намрази, след като научи за Елинор и Сесилия — каза той след няколко минути.

— Не знам какво трябва да направиш, за да ме накараш да те намразя, Матю. Обичам те като брат и ще бъде така до последния ми дъх.

— Благодаря — кимна Матю с мрачно изражение. — Ще се опитам да заслужа тази обич.