Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
— Слушай — каза демонът с тона, който използваше пред подчинените си, когато бъркаха, — остави вещицата и ръкописа на мира.
Вампирът остави внимателно чашата си на полицата над камината и се извърна.
— Не мисля, че мога, Хамиш. Аз… копнея за нея. — От произнасянето на думата жаждата му стана още по-силна. Когато така целенасочено изгладнееше, ставаше настоятелен и не го задоволяваше каква да е кръв. Тялото му искаше точно определено нещо. Само да можеше да вкуси от нея — от Даяна — щеше да утоли жаждата си и болезненият копнеж щеше да изчезне.
Хамиш се взря в напрегнатите му рамене. Не бе учуден, че приятелят му копнее за Даяна Бишъп. Вампирите се чифтосваха само със същества, които желаеха по-силно от всичко на света, а жаждата бе част от това желание. Хамиш силно подозираше, че Матю — въпреки предишните си горещи клетви, че никога няма да намери някой, към когото да изпитва подобни чувства — в момента желаеше да се чифтоса.
— Тогава истинският ти проблем не са вещиците, нито Даяна. И със сигурност не е някакъв си древен ръкопис, който може да съдържа, а може и да не съдържа отговорите на твоите въпроси. — Остави го да осъзнае думите му, преди да продължи. — Осъзнаваш ли, че ти всъщност искаш нея?
Вампирът въздъхна с облекчение, че истината най-накрая бе изречена на глас.
— Знам. Качих се до прозореца й, докато спеше. Следя я, когато прави крос. Тя се съпротивлява на опитите ми да й помагам и колкото повече го прави, толкова по-жаден се чувствам. — Изглеждаше толкова объркан, че Хамиш трябваше да си прехапе устните, за да не се усмихне. Обикновено жените не успяваха да устоят на Матю. Правеха каквото им кажеше, омагьосани от красотата и чара му. Нищо чудно, че е очарован. — Но нямам нужда от кръвта на Даяна, не и физически. Няма да се поддам на този копнеж. Не би трябвало да е проблем да съм край нея. — Лицето му неочаквано се сгърчи. — Какви ги говоря? Не можем да сме близо един до друг. Ще привлечем внимание.
— Не е задължително. Ние с теб прекарваме доста време заедно и никой не се тревожи от това — отбеляза Хамиш. В първите години на приятелството им двамата се мъчеха да прикриват различието си от любопитните погледи. И поотделно бяха впечатляващи личности. Но когато бяха заедно и събираха главите си, за да се посмеят заедно на шега по време на вечеря, или седяха на двора с празни бутилки от шампанско в краката си — нямаше как да не ги забележиш.
— Не е същото и ти го знаеш — сопна се раздразнено Матю.
— О, да. Забравих — ядоса се и Хамиш. — Никой не се интересува какво правят демоните. Но вампир и вещица? Това си е голяма работа. Вие сте най-важните същества на този свят.
— Хамиш! — протестира Матю. — Знаеш, че не го мисля.
— Съзирам типичното за вампирите презрение към демоните, Матю. И към вещиците, ако мога да добавя. Припомни си много добре какво ти е отношението към останалите същества, преди да вкараш тази вещица в леглото си.
— Нямам намерение да вкарвам Даяна в леглото си — изтъкна Матю с отровен глас.
— Вечерята е сервирана, господине. — Джордан бе стоял незабелязан на вратата известно време.
— Слава богу! — възкликна с облекчение Хамиш и стана от креслото си. Вампирите ставаха по-лесни за контролиране, когато разделяха вниманието си между разговор и нещо друго, каквото и да е.
Седнаха в трапезарията в единия край на огромната маса, която можеше да побере цял банкет. Хамиш зарови с вилицата в първото от няколкото ястия, а Матю бъркаше супата си, за да я охлади. Вампирът се наведе над купата и помириса.
— Гъби и шери? — попита той.
— Да. Джордан искаше да опита нещо ново и тъй като сред продуктите няма нито един, който ти да не одобряваш, му позволих.
На Матю не му трябваше много, когато отсядаше в Кадзоу, но Джордан беше магьосник на супите, а Хамиш не обичаше да яде сам, както не обичаше и да пие в усамотение.
— Извинявай, Хамиш — каза Матю, докато гледаше как приятелят му яде.
— Извинението ти се приема, Мат — отвърна Хамиш, доближил лъжицата до устата си. — Но не можеш да си представиш колко е трудно да се приемеш, ако си демон или вещица. При вампирите е ясно и необратимо. Първо не си вампир, после си. Няма въпроси и място за съмнения. Докато ние трябва да чакаме, да се наблюдаваме и да се чудим. И заради това ни е двойно по-трудно да приемем вампирското ви превъзходство.
Матю въртеше дръжката на лъжицата с пръсти.
— Вещиците знаят, че са вещици. Не са изобщо като демоните — възрази той смръщен.