Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Мръсник такъв! Пусни ме, дяволе неден!
Тогава и Висоцки, кой знае защо, се разбесня:
— Заради брат ми, а… До-докога… Гадино мръсна… Змия…
Като отблъсна Змагител, той сграбчи Ганчаронак, изтръгна му чантата, хвана го за врата и за ръката и мълком започна да го превива така, че ме достраша за живота на нещастника.
— П-пусни ме… П-пусни ме.
Дойде време да се намеся и малко да ги охладя.
Вдигнах фотоапарата, избрах си позиция. Някой изшътка, врявата полека взе да утихва.
— Вие кой сте? — пръв се опомни Олшански.
— Не е ли все едно?
— Защо снимате?
— За илюстрация към темата „Животът в Олшани и околността“.
Щракнах още веднъж и оградната стена с младежите по нея.
— Хей! Това пък за какво ви е? — извика ми отдалеч председателят Олшански.
— Казвам се Антон Космич. Пристигнах тук да изследвам Олшанския замък и костьола. Свързан съм с организацията за опазване паметниците, впрочем и на този замък. Заварих тук тази приятна картина на разрушаване. Затова я „увековечих“. За сведение на съвременниците и за спомен на потомците. На благодарните потомци.
Децата около Шаблика се засмяха. Този смях изкара из търпение председателя:
— Дайте лентата.
— Нямам такова намерение.
Той се втурна към мен с грацията и бързината на хипопотам. След него Ганчаронак и Висоцки. След тях Змагител и Шаблика.
— Помислете си, Ничипар Сяргеевич, това е украшението на родния ни край — посочи замъка Шаблика.
— Ти не спасявай родния край за моя сметка — изръмжа председателят.
До мен се изправиха Ганчаронак и Висоцки.
— Ти… ти отде се взе?… — ха да ме хванат за яката.
В този миг човекът от поляната, с обърнатия назад каскет и с кортежа от бездомни кучета се приближи, мина между нас като нагорещен нож през масло, застана и впери дивите си внимателни очи в лицата ни. Заоглежда ни, като лунатично свеждаше глава ту към едното, ту към другото си рамо. Очите му бяха неподвижни. Забелязах как всички някак посърнаха, отпуснаха ръце и се отдръпнаха. Човекът ни погледа, поклати отрицателно глава и отстъпи на четири крачки.
— Не-е-е. А? А-а, не! — тихо промълви той.
Кавгата отново пламваше.
— Да не сте пипнали повече нищо — казах аз.
— Кой е пък този? — измуши се отпред Ганчаронак.
— Млъкни, че ще те…
— Не ми крещете като някакъв африкански папуас — тросна се той.
— Като новогвинейски бушмен — поправих го аз.
Как щеше да свърши всичко това, не се знаеше. Но в този миг откъм зида изкрещяха десетки гласове. Децата се затичаха натам, ние също се втурнахме.
На земята лежеше, странно подвило лявата си ръка, седемнайсетгодишно момче. Едно от онези, които бяха горе и удряха с лостовете. Момчето бе чернооко, „гарванче“, както ги наричат.
— Какво ти е, Броник? — тревожно го запита Шаблика.
— Удари ли се? — обади се председателят.
— Май не — момчето седна, като се мръщеше и подкрепяше дясната си ръка с лявата.
— Навехнал я — каза Ганчаронак. — Дръпнете му ръката.
— Не — Шаблика опипа ръката на момчето. — Счупена е. Бързо в болницата!
Знам, че бях постъпил жестоко, нечовешки, но трябваше някак да възпра безобразниците, решили да постъпят така със замъка, при това рискувайки живота на хората. Ами ако не беше си строшил ръката, а врата? Затова щракнах и тази сцена.
— Ето на — плачливо продума Висоцки, като сочеше мястото, на което момчето си бе счупило ръката и си бе раздрало сакото. — Ето, и сакото си скъса.
— Голяма работа, сакото — презрително отвърна мъжественият Броник. Все едно като Радзивил, когато в някое от именията му издъхвало прасенце.
— Моли бога за здраве, момче, понеже за ум да го молиш е вече късно — обадих се аз.
Председателят, Ганчаронак и Висоцки очевидно се канеха да напуснат бойното поле. Но не можеха да го напуснат, без последната дума да принадлежи на тях. Иначе щяха да се признаят за победени. Затова Олшански запита:
— Вие за какво правихте снимките?
— Наскоро имаше сатиричен филм за един такъв случай — казах аз, макар да знаех, че заплахата ми е празна работа. — Може би тези снимки ще се окажат полезни за кинаджиите.
— Извадете лентата — каза Ганчаронак.
— Вие, струва ми се, не сте охрана и това, струва ми се, не е секретен завод — отрязах аз. — Ще я извадя. В тъмната стаичка с проявителя.