Ковачница на мрак

Падна тежко на лявото си рамо, с лице натам, откъдето беше дошла, и видя трупа на коня — главата и повечето от врата му бяха откъснати. Звярът го блъскаше яростно с ръцете си. Кости се кършеха с трясък и кръвта се изливаше върху пясъка.

После демонът отново застина.

Болка изпълни рамото на Финара. Беше се счупила кост и огънят прониза ръката й, дланта й изтръпна. Тя се помъчи да затаи дъх, за да не я чуе съществото — вече не вярваше, че е мъртво, и дори се чудеше дали изобщо е възможна смърт за същество като това. Подозираше, че магия задържа жизнената му сила, стихийно непокорство напук на всякакъв разум, и дори действието на Витр да го беше унищожило напълно, поглъщайки дори костите му, все пак нещо безформено и нажежено до бяло пребиваваше сега на този бряг, изхвърлено от дълбините и все така живо.

Стиснала зъби, за да надмогне вълните от болка, Финара започна да се избутва назад по пясъка с пети. Замръзна, щом видя как звярът се размърда и разкъсаният врат потръпна. След това цялото тяло се разтресе толкова силно, че плътта се раздра, а демонът сякаш се смъкна надолу и се сви, ивица кожа на хълбока му започна да се издува, после се разцепи и се показаха острите ръбове на счупени ребра.

Финара изчака десетина удара на сърцето, след което продължи бавното си мъчително отстъпване нагоре по пясъчния склон. В един момент петата на ботуша й откърти голям колкото юмрук камък и той се изтъркаля надолу, но това не предизвика реакция от страна на звяра. Добила отново кураж, тя присви крака и се изправи; лявата й ръка увисна безпомощна и подута. Обърна се, начерта в ума си пътя за отстъпление между канарите и предпазливо тръгна нагоре.

Щом стигна, се извърна и погледна към вече останалото далече назад същество. Беше изгубила седлото и цялото си снаряжение, навързано за него. Погледна копието си — оръжие, което носеше още от Кръвния си ден: беше наполовина затиснато под трупа на коня. А и животното й беше верен спътник от толкова време… Въздъхна, обърна се на изток и тръгна.

Дневната светлина гаснеше и Финара трябваше да вземе решение. Вървеше по осеяния с канари ръб над пясъчния бряг, но бавно, а увисналата й ръка я затрудняваше. Ако се спуснеше долу на брега… трябваше да си признае, че бреговата линия будеше в нея непознат досега страх. Нямаше как да е сигурна дали извлеклият се на брега звяр е единствен. Като нищо можеше да има и други, и това, което й се стореше в сумрака като скала, можеше като нищо да се окаже друго такова същество. Другата възможност беше да тръгне косо навътре в сушата, на по-равната ивица от Блещукаща съдба, където тревите бяха изсъхнали и бе останал само камънак и прашлива пръст. Рискът в това, с настъпващата нощ, можеше да дойде от високите треви — голите вълци с охота гонеха плячка в пустинния район.