Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Първи ноември хиляда осемстотин седемдесет и четвърта година — кима с глава тя.
Мадам Берие е смутена колкото и аз.
— Би ли могло да е съвпадение?
Хапя устни и си задавам същия въпрос. Отпускам се в един разпадащ се на съставните си части стол, без да обръщам внимание на натрупания прах, който се издига на облак във въздуха, и се мъча да надвия отчаянието си. Новите изпитания ни отвеждат в самото начало.
— Не се отчайвай, Лия. И това си има обяснение, ще видиш.
Соня говори с успокояващ и уверен глас и аз се питам как може винаги да проявява оптимизъм, когато на мен ми се ще да запратя нещо в стената и да закрещя с всичка сила.
Вдигам поглед към нея.
— Още не сме разбрали къде са ключовете. Датата… Така, де, фактът, че на първи ноември е рожденият ти ден, е интересен, ала не ни подсказва нищо за ключовете. Надявах се…
— Какво, скъпо момиче? — мадам Берие продължава да държи книгата в ръцете си и сега ме гледа със съчувствие.
— Не знам. Надявах се, че Самхейн е някакъв крайъгълен камък, име на село, на град, нещо такова. Надявах се, че ще ни отведе право при ключовете.
Усещам как очите ми се пълнят със сълзи и се срамувам от това. Това не са сълзи на тъга, а на обърканост и аз започвам бързо да примигвам, да поемам прашния въздух в гърдите си, като се опитвам да се успокоя.
— Добре — казва Соня, — засега просто ще пропуснем този факт. Споменаването на Самхейн очевидно се отнася към определена дата. Вероятно това ще има своето значение по-късно. Остава ни следващият откъс, нали?
Кимам с глава, изваждам записките на Джеймс от чантата си и се взирам в тях в сумрака на сградата.
— Да. Добре тогава. Да видим… ето го: „Родени с първото дихание на Самхейн, в сянката на мистичната каменна змия на Аубур.“
— Може ли? — протяга ръка тя.
Колебая се. Ударът, който получих, когато научих, че съм Портата, а сега пък, че съм била и Ангелът, ме кара да мисля, че никой не е това, което изглежда. Нито Алис, пито аз — това е сигурно. Но нека спомена и татко, който през всичките тези години е работил, за да ме пази, а аз нищо да не знам! Още повече, че мадам Берие се опитва да ни помогне и очевидно трябва да разширим кръга на посветените, ако имаме възможност да открием къде са ключовете.
Подавам й записките.
— Може би вие ще разберете нещо.
Тя навежда глава и вдига листовете много близо до очите си, което ме кара да се чудя дали не е късогледа. За миг тя се зачита в текста, съсредоточено мръщи вежди, после ми подава обратно записките.
— Много съжалявам, но… Не съм сигурна. Звучи ми доста познато, ала само като дума, без връзка с някакво събитие.
— Какво имате предвид — поклаща глава Соня.
— „Аубур“ звучи като английска дума или… може би келтска. Ала не я свързвам с град, нито с някоя местност — въздъхва мадам Берие.
Вдига другата си ръка към устата си и леко я потупва с пръсти, сякаш така ще получи отговорите, които търсим.
— Нека помисля — тя се отдалечава към вратата. — И да излезем от това място. Мислихме твърде продължително и задълбочено за пророчеството. Ще ми се да повървя под слънчевите лъчи, да се махна от сенките на миналото и от онова, което предстои.
Преди да си тръгнем, спираме пред сградата, където живее мадам Берие. Зъл ветрец подхваща шапката й и тя я задържа с ръка да не хвръкне, поглежда към Едмънд, застанал на няколко метра от нас, и казва:
— Има още нещо, което ми се ще да спомена…
Отпъждам предчувствието, надигащо се в гърлото ми.
— Какво е то?
— Ако онова, което чух с истина, най-простият начин да се защитите от Душите е да не носите амулета — изрича го с такава убеденост, че ме изкарва извън релси.
— Амулетът ли?
Мадам Берие прави жест с ръка във въздуха, сякаш говори за нещо напълно очевидно.
— Амулетът. Гривната. Медальонът. Онзи със знака.
Очите ми се спират върху Соня. Не съм и намеквала пред нея за медальона, тъй като не знаех дали той има място в пророчеството.
— Медальонът ли? — мъча се да не се издам. — Какво за него?
— Наистина какво за него! — слисано повтаря мадам Берие. — Скъпа моя, казано е, че всяка Порта притежава медальон, който прилепва идеално по контурите на белега върху китката й. Душите могат да намерят обратния път само ако знакът върху медальона пасва идеално върху белега на Портата. Но за вас… добре де, за вас медальонът е още по-опасен. Вие водите самия Самаил. За да се защитите поне малко, трябва да изхвърлите медальона, да не го носите, макар че и това не е достатъчно.