Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Той влезе в спалнята си и затвори вратата.
Вече беше отвъд царството на мисълта, лежеше в леглото си в тъмната стая, неспособна нито да мисли, нито да спи. Стенещата ярост, която изпълваше ума й, беше само като чувство в мускулите й, но нейният тон и нейните гърчещи се сенки бяха като умолителен вик, който тя осъзнаваше не като думи, а като болка: нека дойде, нека нахълта, да вървят по дяволите и железницата, и стачката му, и всичко, с което живеем, да върви по дяволите всичко, което сме били и сме! Ако трябва да умра, нека умра, но да е утре, нека той да дойде тук, на каквато и да е цена, не ми е останало нищо, което да не искам да му продам — това ли означава да се превърнеш в животно? Сигурно и аз съм животно… Тя лежеше по гръб, с длани, притиснати в чаршафа, за да се спре, да не стане и да не влезе в стаята му, осъзнала, че е способна дори на това…
Това не съм аз, това е тяло, което не мога нито да търпя, нито да контролирам… Но някъде вътре в нея — не под формата на думи, а като топка неподвижност — присъстваше съдията, който я наблюдаваше, ала вече не със строг упрек, а с одобрение и радост, сякаш казваше: тялото ти ли? Ако той не беше онова, което знаеш, че е, щеше ли тялото ти да те доведе дотук? Защо твоето тяло иска тъкмо неговото, а не нечие друго? Мислиш ли, че наистина проклинаш нещата, които и двамата сте преживели? Проклинаш ли онова, което почиташ точно в този момент, със самото си желание? Нямаше нужда да чува думите, знаеше ги, винаги ги беше знаела…
След малко изгуби сиянието на това познание и не остана нищо друго, освен болката и притиснатите в чаршафа длани… и почти безразличният въпрос дали и той е буден и се бори със същото мъчение.
В къщата не се чуваше и звук, тя не видя никаква светлина от прозореца му по дънерите на дърветата отвън. След доста време тя чу от мрака на стаята му два звука, които й дадоха пълен отговор — разбра, че той е буден, но няма да дойде — чуха се стъпки и щракване на запалка.
Ричард Хали спря да свири, извърна се от пианото и погледна Дагни. Видя я как свежда неволно лице, за да скрие твърде силна емоция, изправи се, усмихна се и каза меко:
— Благодаря.
— Ама не… — прошепна тя, защото знаеше, че дължи благодарност, но че е безполезно да я изразява. Мислеше си за годините, в които е писал творбите, които тъкмо й беше изсвирил, тук, в тази малка хижа на склона в долината, когато цялото това невероятно великолепие от звуци е било оформено — като издигащ се паметник на една идея, която приравнява чувството за живот с чувството за красота. Докато в същото това време тя е вървяла по улиците на Ню Йорк, в безнадеждно търсене на някаква наслада, с писъците на съвременните симфонии зад гърба си, сякаш изплюти от възпаленото гърло на високоговорител, който кашля злобната си омраза към съществуването.
— Наистина го мисля — с усмивка каза Ричард Хали. — Аз съм бизнесмен и никога не правя каквото и да е без заплащане. Вие ми платихте. Разбирате ли защо исках да свиря пред вас тази вечер?
Тя вдигна глава. Той стоеше в средата на всекидневната, бяха сами, прозорецът беше отворен в лятната нощ, към тъмните дървета по дългия склон от тераси, които слизаха към отдалечените светлинки в долината.
— Госпожице Тагарт, за колко хора творбите ми означават толкова много, колкото за вас?
— Не са много — просто отговори тя, без да се хвали, без да го ласкае, като обективен знак на почит към строгите ценности, за които ставаше въпрос.
— Това е възнаграждението, което искам. Малцина могат да си го позволят. Нямам предвид вашата наслада, нямам предвид вашето чувство — по дяволите емоциите! — имам предвид вашето разбиране и факта, че вашата наслада е от същото естество като моята, че тя произтича от същия източник: от вашата интелигентност, от съзнателната преценка на един интелект, способен да оцени моята творба по стандарта на същите ценности, в името на които тя е написана — имам предвид не факта, че ви разчувства, а че почувствахте това, което аз желаех да почувствате, не факта, че се възхищавате на творбата ми, а че й се възхищавате заради нещата, които аз желаех да предизвикват възхищение. — Той се разсмя и продължи.
— Има само една страст у повечето хора на изкуството, която е по-бурна от жаждата им да са предмет на възхищение: страхът им да идентифицират същността на възхищението, което получават. Аз обаче никога не съм споделял тези страхове. Не се залъгвам относно творчеството си или отклика, който търся — ценя и двете твърде високо. Не ме е грижа, ако ми се възхищават безпричинно, емоционално, интуитивно, инстинктивно — или сляпо; не ме е грижа за слепотата в никоя от формите й — имам твърде много за показване. Не ме интересува и глухотата — имам твърде много за казване. Не ме е грижа, ако някой ми се възхищава със сърцето си, а само — ако го прави с главата си. И когато намеря потребител с тази безценна способност, тогава моето изпълнение е взаимна търговия с взаимна изгода. Човекът на изкуството е търговец, госпожице Тагарт, най-неотстъпчивият и най-взискателният от всички търговци. Разбирате ли ме сега?