Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

Дагни си помисли, че от детството си не е изпитвала такова възторжено чувство след театрална пиеса — чувството, че в живота има неща, които си струва да се достигнат, а не че си разгледал в подробности някаква страна от живота в клоаките, която не е имало причина да виждаш. Докато публиката се разпиляваше в мрака сред осветените редици от пейки, тя забеляза Елис Уайът, съдията Нарангансет, Кен Данагър — мъже, за които някога казваха, че презират всяка форма на изкуство.

Последното, което видя тази вечер, бяха две високи, изправени, слаби фигури, които вървяха заедно по пътеката сред скалите, а лъчът на фенерче проблесна веднъж по златото на косите им. Това бяха Кей Лъдлоу и Рагнар Данешолд, и тя се запита дали можеше да понесе да се върне в свят, където точно тези двамата бяха осъдени на унищожение.

Пробуденото чувство за собственото й детство се връщаше всеки път, когато срещаше двамата синове на младата жена, която притежаваше пекарната. Тя често ги виждаше по пътеките в долината — две безстрашни същества, на седем и на четири години. Те се изправяха срещу живота така, както го беше правила и тя. Нямаха изражението, което беше виждала по лицата на децата във външния свят — изражение на страх, потайно и подигравателно, изражение на дете, което се защитава срещу възрастните, защото открива непрекъснато, че чува само лъжи, и се учи да изпитва омраза. Двете момчета демонстрираха открита, радостна, приятелска самоувереност, като котенца, които не очакват да бъдат наранени — имаха невинно, естествено, лишено от самохвалство чувство за собствената си значимост и невинна вяра в способността на всеки непознат да я признае; изпитваха онова живо любопитство, което може да ги заведе навсякъде със сигурността, че животът не съдържа нищо недостойно или недостъпно за откриване, и се държаха така, сякаш ако се сблъскаха със злото, щяха да го отхвърлят с презрение — не като опасност, а като глупост, — нямаше да го приемат със засегнато примирение, като закон на съществуването.

— Те са моята кариера, госпожице Тагарт — каза млада майка в отговор на думите й, докато увиваше един топъл хляб и й се усмихваше от другата страна на тезгяха. — Те са професията, която избрах, която, въпреки всички празни приказки за майчинството, човек не може да практикува успешно във външния свят. Мисля, че познавате съпруга ми, той е преподавателят по икономика, който работи като водопроводчик за Дик Макнамара. Знаете, разбира се, че в тази долина не може да има колективни ангажименти и семействата и роднините могат да дойдат тук само ако всеки положи клетвата по собствено, свободно убеждение. Дойдох тук не само заради професията на съпруга си, но и заради собствената си. Дойдох тук, за да възпитам децата си като човешки същества. Няма да ги предам на образователни системи, предназначени да замъгляват мозъка на детето, да го убедят, че разумът е безсилен, че съществуването е ирационален хаос, с който не можем да се справим, и така да ги натикват в състояние на хроничен страх. Възхищавате се на разликата между моите деца и тези във външния свят ли, госпожице Тагарт? Причината е съвсем проста. Причината е, че тук, в Дерето на Голт, няма човек, който да не сметне, че е чудовищно да подхвърли на дете и най-малкото внушение за ирационалност.