Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Да — недоверчиво каза тя, — разбирам ви. Недоверчиво, защото чуваше своето собствено верую за морална гордост, избрано от човек, от когото най-малко беше очаквала да го избере.

— Ако наистина е така, защо изглеждахте толкова трагично само преди миг? За какво съжалявахте?

— За годините, в които творбите ви са останали нечути.

— Нищо подобно. Изнасям два или три концерта всяка година. Тук, в Дерето на Голт. Следващата седмица ще има един. Надявам се да дойдете. Цената на билета е двайсет и пет цента.

Тя не можа да се сдържи да не се засмее. Той също се усмихна, после лицето му постепенно стана сериозно — сякаш под напора на някакво неизказано видение. Той гледаше мрака през прозореца, към мястото, на което в един процеп между клоните, с изпит от лунната светлина цвят, останал единствено с металния си блясък, висеше знакът на долара — като фигура от бляскава стомана, гравирана в небето.

— Виждате ли защо бих дал три дузини модерни артисти за един истински бизнесмен?… Независимо дали е симфония или мина за въглища, цялата работа е акт на съзидание и носи едно и също начало: ненарушена способност да гледаш със собствените си очи — което означава: способност да се извършва рационално разпознаване — което означава: способност се види, свърже и да се направи онова, което не е било виждано, свързвано или правено преди. Онази блестяща визия, за която казват, че принадлежи на авторите на симфонии и романи — каква мислят, че е движещата дарба на хората, които откриват как да използват нефта, как да експлоатират мина, как да построят двигател? Онзи свещен огън, за който се твърди, че гори у музикантите и поетите — какво предполагат, че движи индустриалеца да се опълчи срещу целия свят заради своя нов метал, както са правили през всички векове изобретателите на самолета, строителите на железницата, откривателите на нови бацили или нови континенти?… Някаква безкомпромисна преданост в стремежа към истината ли, госпожице Тагарт? Чували ли сте моралистите и любителите на изкуството през вековете да говорят за безкомпромисната преданост на артиста в стремежа към истината? Посочете ми по-велик пример за такава преданост от акта на човек, който заявява, че Земята все пак се върти, или от акта на човек, който казва, че сплав от стомана и мед има определени свойства, които й дават възможност да върши определени неща, че тя представлява еди-какво си и има еди-какви си свойства — и дори светът да го изтезава или да го смачка, той няма да даде лъжливи показания срещу доказателствата на своя разум! Това, госпожице Тагарт, този вид дух, кураж и любов към истината — в противовес с един немарлив безделник, който обикаля, самолюбиво убеждавайки ви, че почти е стигнал съвършенството на лунатик, защото е артист, който няма ни най-малка идея какво представлява или означава изкуството му, той не е ограничаван от такива недодялани концепции като „битие“ или „смисъл“, той е изразното средство на висши тайнства, той не знае как или защо е създал своята творба, тя просто е излязла от него спонтанно, като бълвоч, повърнат от пияница, той не я е обмислял, той не би се унижил да я обмисля, той просто я е почувствал, всичко, което трябва да прави е да чувства — той чувства, той, безхарактерният, с несвързаната реч и вечно шарещите очи, лигавещият се, потръпващ, неизчезващ негодник! Аз, който знам каква дисциплина, какви усилия, какво напрягане на ума, какво безпощадно изтощение са нужни, за да се постигне ясен и мощен стил, за да се създаде едно произведение на изкуството — аз, който знам, че е нужен труд, такъв, пред който каторгата прилича на почивка, и взискателност, каквато дори садистичният водещ на армейска строева подготовка не може да наложи — аз бих предпочел механика от въглищната мина пред ходещото изразно средство на висши тайнства. Механикът знае, че не неговите чувства поддържат движението на вагонетките с въглища под земята — и той знае какво поддържа движението им. Чувства? О, да, ние чувстваме — вие, той и аз, ние фактически сме единствените хора, способни да чувстват — и ние знаем кое поражда чувствата ни. А това, което не познаваме и чието научаване забавихме твърде дълго, е природата на онези, които твърдят, че не са отговорни за чувствата си. Не знаем какво чувстват те. Научаваме го сега. Грешката ни струваше скъпо. И най-виновните за това ще платят най-трудната цена — както, в името на справедливостта, са длъжни. Най-виновни за това са истинските артисти, които сега ще видят, че ще бъдат изтребени първи и че те са подготвили триумфа на собствените си изтребители, като са подпомогнали унищожаването на единствените си защитници. Защото, ако има по-трагичен глупак от бизнесмена, който не осъзнава, че е представител на най-висшия творчески дух на човека — то това е артистът, който смята бизнесмена за свой враг.