Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тринадесета

Като произнесе тези думи и без да промени позата си, той, така да се каже, потъна в пасивно мълчание. Аз също пазех мълчание; внезапно, но не съвсем рязко, сякаш бе настъпил моментът спокойният му и дрезгав глас да наруши неговата неподвижност, той изрече: „Господи! Как лети времето!“ Не би могло да има нищо по-обикновено от тази реплика: но нейното изричане съвпадна за мене с момент на прозрение. Странно е, че вървим в живота с полузатворени очи, с глухи уши, с приспани мисли. Може би тъкмо така трябва да бъде, може би тъкмо тази сънливост прави живота за неизброимото мнозинство толкова поносим и желан. Все пак съществуват макар и малцина от нас, които не са познали никога един от тези редки моменти на пробуждане, в които ние виждаме, чуваме, разбираме толкова много — всичко — в един-единствен миг, преди да изпаднем отново в нашата приятна сънливост. Когато французинът проговори, аз вдигнах очи и го видях сякаш за пръв път. Видях брадичката му, отпусната на гърдите, нескопосните гънки на мундира му, сключените му ръце, неподвижната му поза, която странно намекваше за неговото фактическо отсъствие. Бе минало време наистина: и то беше го надвило и отминало напред. Беше го оставило безпомощен, само с няколко бедни подаръка: желязносивата коса, тежката умора на загорялото лице, двата белега, двойката потъмнели пагони. Това бе един от онези стабилни, надеждни хора, които представляват суровия материал на големите репутации, една от онези незначителни личности, които биват погребвани без барабани и тромпети под пиедесталите на монументалните успехи.

— Сега съм трети лейтенант на „Викторийоз“, който беше флагманският кораб на френската тихоокеанска ескадрила по онова време — рече той, като отдръпна раменете си на десетина сантиметра от стената, за да ми се представи. Кимнах леко в отговор на думите му и му съобщих, че командувам един търговски кораб, който е на котва в Рашкатърс бей49. Лейтенантът бил „забелязал“ моя кораб — хубаво параходче. И изрази мнението си безстрастно и много любезно. Стори ми се, че дори кимна, повтаряйки комплимента си, и изрече задъхано:

— Ах, да. Един малък кораб, боядисан в черно — много хубав, много хубав (sertcoquet). След малко французинът се изви бавно с цялото си тяло към стъклената врата вдясно от нас. — Тъжен град (triste ville) — забеляза той, като гледаше към улицата. Денят беше забележителен; духаше силен и студен югозападен вятър и ние виждахме как минувачите, мъже и жени, вървяха с мъка по тротоарите, а облените от слънце фасади на къщите от другата страна на улицата бяха забулени от вихрушките прах. — Слязох на брега — каза французинът, — за да се поразтъпча, но… — Не се доизказа и пак потъна в бездната на своя покой. — Моля ви, кажете ми — подхвана той после, сякаш се пробуди от сън — какво всъщност (au juste) имаше на дъното на тази история. Любопитно е. Онзи мъртъв човек например — и прочее.